— Когато бяхме женени, аз му давах всичко, което поиска, и все не му стигаше! — бе казала Уенди.
А Нико си бе помислила, че тези думи звучат по същия начин, по който богатите разведени мъже говорят за бившите си съпруги. Шейн обаче искаше нещо недостижимо (вероятно себеуважение), нещо емоционално, ала проблемът със запълването на емоционалната празнота за съжаление не беше нещо, което някой друг може да ти даде. Трябва да ти идва отвътре. Очевидно Шейн бе направил същата грешка, която бяха допускали толкова много нещастни, самотни домакини през петдесетте.
— Затова внимавай със Сеймор, бъди по-мила с него! — бе изтъкнала къде на шега, къде на истина Уенди. — Иначе току-иж ти спретнал същия номер, какъвто Шейн ми спретна на мен!
Преди петнадесет години подобен разговор би могъл да се води единствено между мъже. Но сега, докато опипваше материята на една вратовръзка, Нико си каза, че Сеймор никога не би постъпил по този детински начин. Съпругът й беше екипен играч. Той непрекъснато се стараеше да внесе поредните подобрения в живота им и тя му отдаваше необходимото уважение за това. Държеше се благородно към него. Защото, когато по същество се окажеш „мъжът“ в една връзка, си длъжен да се държиш благородно и да внимаваш никога да не натриваш носа на партньора си с факта, че ти плащаш за всичко наоколо и че това шоу по същество си е лично твое. С други думи, трябва да се стараеш да се държиш така, както обикновените жени си мечтаят мъжете им да се държат към тях, само че рядко го получават.
Към нея се плъзна деликатно продавач с тъмен костюм и вратовръзка.
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Най-неочаквано тя се почувства като мъж в магазин за дамско бельо.
— Да, моля! Бих искала да купя вратовръзка за моя съпруг! — каза тя. Най-неочаквано осъзна, че харесва звученето на думите „моя съпруг“. Трябва да ги използва по-често. Освен това трябва да си въведе правило всяка седмица да купува на Сеймор по нещо мъничко — той със сигурност го заслужаваше.
— Някакъв по-специален цвят? Или може би случай? — попита любезно продавачът.
— За премиера на един много важен филм!
— Значи съпругът ви е във филмовия бизнес, така ли?
— О, не, приятелката ми е в този бизнес! Премиерата е нейна! — натърти Нико и макар да си знаеше, че този факт изобщо не влиза в работата на продавача, тя се почувства длъжна да го изтъкне.
— В такъв случай вие сте просто гости? — продължи любезно човекът.
— Точно така.
— Някакъв по-специален цвят…
— Ами, не знам — промърмори тя. Може би зелено? Не, зеленото уж не било щастлив цвят. Жълто? Никога! Сеймор веднага ще свърже жълтото с Уолстрийт от осемдесетте.
— Какво ще кажете за розово? — попита продавачът. — Розовото е изключително актуално напоследък сред деловите мъже.
Сеймор с розова вратовръзка? О, не! Това би било прекалено!
— Никакво розово! — изрече на глас тя.
— Тогава сребро — не се предаваше продавачът. — Отива си на всичко. И буквално завършва всеки костюм. Освен това се счита за строго официален цвят.
— Добре, тогава да бъде сребро — кимна Нико.
— Заповядайте оттук, ако обичате!
Продавачът я поведе към задната част на магазина „Бергдорф“. От двете страни се виждаха пробни стендове — според Нико, по-скоро тристранни огледални ковчези. На стол до един от тези ковчези седеше жена, която Нико разпозна от службата си. Жената работеше в рекламния отдел на едно от списанията. Имаше руса коса, завързана на опашка, и беше хубавичка по онзи неформален начин, характерен обикновено за младите делови жени в края на двадесетте — когато все още се опитват да докажат кои са и къде точно е мястото им в света.
— Здравейте! — кимна учтиво Нико.
Изобщо не възнамеряваше да завързва кой знае какъв контакт с младата жена, но момичето вдигна към нея очи, излъчващи първо шок, после ужас, а накрая вина — като че ли неочаквано е била изловена да върши нещо нередно. Почти трепереща, тя извърна поглед от Нико и го насочи към мъжа, застанал пред едно от огледалата. Нико веднага позна махагоновата кожа на мъжа и разбра, че й предстои среща с Майк Харнес.