Погледна часовника на ръката си — елегантно творение на „Баум & Мерсие“ от неръждаема стомана, с изящен наниз от миниатюрни диаманти около циферблата — и си пое дълбоко дъх. Беше седем без десет. Към осем часа, когато и последната манекенка завърши своята обиколка по пътеката и Виктори се появи, за да приеме аплодисментите на публиката, тя вече щеше да е наясно със съдбата, която я очакваше през следващата година. Щеше да бъде или на върха на играта, или в средата, но все пак оцеляваща, или на дъното, опитваща се да възстанови изгубените позиции. Виктори бе наясно, че с това шоу поема огромен риск, както и че не бе длъжна да го прави. Всеки друг дизайнер на нейно място би продължил да следва същата линия, която го бе направила прочут и продаваем през последните три години. Но не и Виктори. Защото това бе прекалено лесно. Като собственичка на своята малка модна компания, тя не бе длъжна да отговаря пред никакви инвеститори или акционери. Надяваше се, че тази вечер ще демонстрира пред целия дизайнерски бранш една нова страна от своя талант — нов поглед към начина, по който биха могли да се обличат жените. Не без известна ирония тя си каза, че е или герой, или пълен глупак.
Виктори се измъкна иззад дългата закачалка и веднага бе обградена от три от своите верни помощнички — млади жени в разцвета на двадесетте, които бяха работили за това шоу почти толкова всеотдайно и неуморно, колкото и самата тя. И трите бяха облечени в дрехи от новата й колекция, и трите държаха в ръце папки и носеха в ушите си слушалки, и трите излъчваха истинска и неподправена паника.
Виктори се усмихна успокояващо и се обърна към едно от момичетата с думите:
— Лила, тимпанистите заеха ли местата си?
— Да, обаче Синди Бийчек, онази с клюкарската колонка, се е побъркала! Твърди, че има някакъв проблем със слуха и трябва да си смени мястото!
Виктори кимна разбиращо. Синди Бийчек се подвизаваше из света поне от хиляда години и беше същинска зла вещица от приказка на братя Грим — никой не я харесваше, но ако не я поканиш, значи си гарантираш злословията на пресата за цялата следваща година.
— Размени ги с Мов Бинчли. Мов толкова много държи да я виждат сред изисканото общество, че няма да има нищо против къде е седнала. Обаче го направи бързо, преди другите да забележат!
Лила кимна и се втурна да изпълнява задачата, така че Виктори насочи вниманието си към останалите две млади жени.
— От „Екстра“ искат интервю…
— Кийт Ричардс пристига, а не сме предвидили за него място…
— Липсват четири чифта обувки…
Виктори се зае с разрешаването на проблемите ред по ред:
— „Екстра“ ще получат две минути, придружете Кийт зад кулисите и го дръжте там до последния момент, а обувките са в кутия под масичката на гримьора.
След тези думи тя подреди чертите на лицето си в подходящата физиономия и се насочи към екипа на „Екстра“, който седеше сред вихрушка от доброжелатели, всички до един настояващи да я поздравят. Тя се придвижваше сред тълпата с добре обиграна грация, чувствайки се така, сякаш се носеше над тялото си. От време на време спираше, за да целуне някого, за да размени някоя и друга дума с друг или за да се ръкува с нечия слисана и замаяна от блясъка десетгодишна дъщеря, чиято майка настояваше, че вече й е страстна почитателка.
„Надявам се, че ще продължи да ми бъде почитателка и след шоуто“ — каза си мрачно Виктори, позволявайки си този кратък момент на вътрешна неувереност.
Ала в следващата секунда беше буквално връхлетяна от екипа на „Екстра“ и някаква млада жена с накъдрена червена коса бутна микрофон под носа й. Виктори погледна физиономията на момичето и се приготви за изпитанието. Шестте години на нескончаеми интервюта я бяха научили автоматично да определя репортера като приятел или враг и макар преобладаващата част от пресата да бе по принцип благосклонна и добронамерена към нея, от време на време се случваше и някоя развалена ябълка. По изкуствената усмивка и презрително стиснатите устни на това момиче Виктори веднага разбра, че има пред себе си жена на нож с целия свят. Понякога ставаше въпрос просто на скорошно скъсване с приятеля, но в повечето случаи причината беше далеч по-дълбока — всепроникващо недоволство от всичко на този свят, защото да пробиеш в Ню Йорк изобщо не е толкова лесно, колкото хората често биват подвеждани да вярват.