Той се преструваше на много зает в разговор с шивача, приклекнал до него, който скъсяваше панталоните му, но нямаше как да не я е забелязал в огледалата. Господи, Майк! Често се сещаше за него и дори се питаше как ли живее. По едно време дори чу, че бил заминал за Англия. Да мине ли покрай него, преструвайки се, че не го е забелязала — нещо, което самият той полагаше огромни усилия да постигне, та да спести неудобството и на двамата? Но посвети прекалено дълго време на колебание — време, през което той вдигна очи, втренчи се в огледалото пред себе си и я видя отзад. Очевидно и той бе любопитен какво ли се кани да направи и вече бе измислил какво да каже — но сигурно го бе измислил отдавна, знаейки, че рано или късно двамата ще се засекат някъде.
— Здравей, Майк! — каза тя. Не протегна ръката си — знаеше, че той няма да я поеме.
— Виж ти, виж ти! — възкликна той и я погледна от висотата на стенда. — Нико О’Нийли!
— Радвам се да те видя, Майк! — побърза да изрече тя, кимна и се обърна.
Това бе най-правилният подход, точно така. Да покаже, че го е видяла, без да навлиза в никакви подробности. Но докато разглеждаше сребристите вратовръзки, усети, че присъствието на двамата и всичко, случило се между тях, изпълва магазина като два градоносни облака. Не бе в състояние да се концентрира. „Не мога вече! Ще му се извиня!“ — реши накрая.
Обърна се. Майк беше седнал и завързваше обувките си, като че ли изпълнен с нетърпение да се махне по-скоро от магазина.
Така беше по-добре — поне не се опитваше да й виси на главата като чудовищен водоливник.
— Майк — изрече тя, — много съжалявам за станалото!
Майк вдигна изненадано глава. Отдалече личеше, че все още й е ядосан.
— Никога не трябва да се извиняваш на враговете си, Нико! — махна с ръка той. — Ако ти не го знаеш, то тогава кой друг?!
— Ние врагове ли сме, Майк? Не смятам, че се налага да стигаме чак дотам!
— Защо? Защото вече не съм заплаха за теб ли? Е, в такъв случай, може би наистина не сме.
Тя се усмихна тъжно, стиснала устни. Да, Майк никога няма да се промени, никога няма да надрасне егото си. Бе сторила предостатъчно. Най-добре е да си тръгва.
— Надявам се, че си добре, Майк — каза и тръгна да се обръща, но в този момент той се изправи.
— Е, може би всъщност трябва да ти благодаря за едно нещо — изрече внезапно той. — Двамата с Наталия ще се женим — добави, като посочи към младата жена, която се усмихна сконфузено на Нико, като че ли се чудеше на чия страна да застане. — Сигурно познаваш Наталия! — отбеляза с обвинителен тон той. — Работи за теб. Вече.
— Разбира се, че я познавам! — кимна Нико. — Поздравления!
— Казвал съм й хиляди пъти, че ако иска да се издигне, трябва да действа точно като теб — продължи Майк, докато вземаше палтото си.
Тези думи очевидно бяха предназначени да прозвучат като обида, но Нико реши да не ги възприема така.
— Много мило! — изрече тя, сякаш се бе почувствала поласкана.
— Във всеки случай — продължаваше Майк, докато пъхаше ръце в ръкавите на палтото си, — наистина трябва да ти благодаря! Ти ми отвори очите за важните неща в живота! Нали именно вие, жените, обичате да казвате — важното са връзките, а не кариерата?! Това с кариерата е истинска глупост! Кариерите са за кретените! Когато се замисля как се излагах… какво ли не давах от себе си, за да доставя удоволствие на Виктор Матрик… — Сведе очи към Наталия и сложи собственически ръка върху рамото й. — Нали така, скъпа?
— Може би — прошепна Наталия и погледна първо него, а после Нико. — Но според мен най-добре е човек да се опита да има и двете!
„Да, момичето се опитва да не обижда нито един от шефовете си!“ — констатира веднага Нико.
— Е, добре. Още веднъж приемете моите поздравления! — каза на глас.
Загледа се след тях, докато излизаха от магазина. Горкото момиче! Да бъде принудено да се омъжва за Майк Харнес! Та той е истински грубиян! Ще трябва да се запознае по-добре с тази Наталия. Надяваше се да е добра в работата си. Ако е така, лично ще се заеме да й помогне. След като ще се жени за Майк, хлапето заслужава и нещо добро в живота си!
— Да опаковам ли тази вратовръзка, а после да ви я изпратя? — попита учтиво продавачът, който вече държеше сребриста вратовръзка, сгъната в блестяща кафява кутийка.
— Да, моля! Би било много любезно от ваша страна! — кимна Нико и усети, че денят й отново започва да се подобрява.