Върху екрана се материализира логото на „Парадор“ и всички започнаха да ръкопляскат. После се появи сцена на купон в Ню Йорк от 1929 година, точно преди краха на борсата, а върху нея надпис: „Продуцент — Уенди Хийли.“ От другия край на техния ред Селдън Роуз се развика щастливо. Нико веднага закима одобрително. Очевидно онова, което бе споделила със Сеймор, щеше да се окаже вярно — сега, когато бе с Уенди, Селдън вече не представляваше никаква заплаха. И не само защото Уенди никога няма да му позволи, но и защото той надали вече ще иска да върви нагоре. Нико подозираше, че Селдън е като повечето мъже — демонстрира амбиция, защото е наясно, че точно това се очаква от един достоен мъж. Но междувременно си мечтае по-скоро да се пенсионира. И щом веднъж Уенди роди детето му, той определено ще се промени. Ще се влюби в това дете и вероятно ще иска да прекарва цялото си време с него. Е, заради Уенди Нико се надяваше, че Селдън ще продължи да работи — или поне още известно време. Иначе как горката й приятелка ще може да плаща издръжката на двама мъже и четири деца?!
Винаги става така! — мърмореше Кърби, докато вървеше към дневната си. — Жените ме харесват, луди са по мен, а после… не знам. Изведнъж им става нещо и повече не искат да бъдат с мен!
Нико кимна, надявайки се, че изражението й подсказва съчувствие. Но тайно погледна часовника си. Наближаваше десет и половина. Бе напуснала партито в десет часа, когато Сеймор бе отвел вкъщи Катрина, а на него му беше казала, че ще се отбие за малко в офиса си, където трите с Виктори и Уенди се бяха разбрали да се чакат, за да отпразнуват случая насаме. Сеймор не заподозря нищо, но за да се увери, че нещата ще си останат така, тя реши първо да оправи работата с Кърби, а после, когато се прибере в офиса си, да се обади на съпруга си от служебния си телефон. Сърцето й туптеше от нетърпение. Сега, когато вече беше тук и си даваше сметка, че краят е неизбежен, искаше да приключи по-бързо и да си тръгне. Завинаги.
— Много съжалявам, Кърби — повтори тя. Знаеше, че звучи грубо, но какво друго да му каже? Направи няколко крачки към него. Той бе облечен само с дънки, без риза — сигурно го беше сварила да се преоблича.
— Мислех си, че ние с теб сме различни — промърмори той, застанал пред прозореца с гръб към нея, като че ли не можеше да издържи да я погледне в очите. Нико се замоли да не тръгне сега да й прави някоя сърцераздирателно сцена.
Преглътна и каза:
— Кърби, ти много добре знаеше, че съм омъжена!
— Е, и?! — извика той и се извъртя на пета.
— Просто обичам съпруга си, Кърби! Той е прекрасен човек! И не желая да го нараня!
Всичко това звучеше като предварително подготвена реч и Кърби просто кимна, като че ли я бе чувал десетки пъти преди. Нико кръстоса ръце пред гърди. Вече започваше да се ядосва. Може би изобщо не трябваше да идва — може би трябваше да стори така, както обикновено правят мъжете: просто спират да се обаждат. И ако Кърби я търси, да предупреди асистентките си да казват, че я няма. Но подобно разрешение й се струваше твърде страхливо. Освен това му липсваше финал.
— Значи просто ме използва, за да стигнеш по-лесно до този извод, така ли? — отбеляза Кърби.
— О, Кърби!
Приседна на ръба на канапето и се втренчи в стената. И тя не можеше да го погледне в очите. Изпитваше вина, а вината я вбесяваше. Стисна устни. Наистина ли беше използвала Кърби, за да провери чувствата си към Сеймор? Не го беше замислила точно така. Всъщност, не беше замисляла нищо предварително — когато постави началото на връзката им, просто знаеше, че нещо в живота й липсва. И както обикновено ставаше, оказа се, че липсващото парче не е някой друг човек или нещо, което може да получи от друг. Единственото сигурно сега бе, че всяка част от нея вече е запълнена и че там няма абсолютно никакво място за Кърби.
Насили се да го погледне и каза:
— Много съжалявам, ако ти виждаш нещата така, Кърби! Защото не е нарочно! Мислех, че сме приятели и че просто… се забавляваме. — Господи, вече определено звучи като мъж!