Три месеца по-късно срещна Хауард. В съдебната зала. Той си беше все така смърдящ и грозно облечен и все така блажено безгрижен, сякаш подобни неща му се случваха всеки ден. Виктори постави снимките на дрехите на Хауард редом до тези на собствените си модели, а после съдията обяви кратка почивка, за да вземе решение. Адвокатът на Хауард предложи споразумение. Ако тя върне на Хауард неговите 80 000, той ще забрави за тридесетте си процента и тя ще бъде свободна. Завинаги.
Виктори изпита огромно облекчение. Подобна цена беше нищо в сравнение с глупавата бизнес грешка, която беше допуснала. Но пък получи добър урок — хората, с които сключваш сделки, са точно толкова важни, колкото и самите сделки! Всеки дизайнер научаваше този урок по трудния начин, защото в училището по изкуствата никой не се сещаше да го преподава…
Телефонът иззвъня и прекъсна потока на спомените й. Сърцето на Виктори се изпълни с лошо предчувствие. Новините най-вероятно бяха лоши. Защото през последните три седмици единствените новини, които получаваше, бяха от лоши по-лоши.
За миг се замисли дали да не остави телефона да си звъни, без да го вдига, но после реши, че така постъпват само страхливците. Оказа се Триш — една от асистентките й от дизайнерското студио.
— Господин Икито звъня три пъти — уведоми я тя. — Казва, че било спешно. Помислих си, че вероятно бихте искали да ви уведомя.
— Благодаря! Веднага ще му се обадя.
Виктори затвори телефона и кръстоса ръце пред гърди, сякаш да ги стопли. Какво ще каже сега на господин Икито? Вече повече от седмица успяваше да избегне разговора с него под претекст, че обикаля страната, но когато става въпрос за бизнес, японците държат нещата да се движат бързо и ефективно. „Харесвам ви — вземате решенията си бързо“ — бе отбелязал господин Икито преди пет години, когато започнаха да работят заедно. И все пак той си беше бизнесмен, държеше да прави пари, което на свой ред означаваше, че ще я изостави още в мига, в който усети, че нещата й вече не се продават. Беше й предложил разрешение на проблема — ала то бе непоносимо.
Модна къща „Виктори Форд“ бе компания, която изобщо не можеше да се сравнява по големина и размах с такива марки като „Ралф Лорен“ или „Калвин Клайн“, но през петте години, откакто бе положила началото на деловото си сътрудничество с японците, Виктори бе успяла да превърне своя бизнес в миниатюрен конгломерат, разширил границите си далеч отвъд миниатюрното апартаментче, в което някога бе започнала. Сега разполагаше с осемдесет и три магазина в Япония, а през тази година двамата с господин Икито бяха решили да разработят и Китай — следващата важна територия на потенциалните клиенти, която чакаше да бъде завоювана. Господин Икито беше платил лиценза за моделите й, в това число не само за дрехите, но и за чантите, обувките, слънчевите очила, както и останалите аксесоари, за да ги произвежда в Япония. Той поемаше всички производствени разходи, а на нея даваше определен процент от печалбите. И така, благодарение на филиала, ръководен от господин Икито, годишната печалба на компанията й днес достигаше до десет милиона долара.
Пролетната й колекция не се беше понравила особено на господин Икито — в интерес на истината, той не можеше да я понася. Поради което само два дена след злополучното си шоу Виктори бе отлетяла за Токио, за да се срещне с него. Срещата се бе превърнала в истинско унижение за нея. Господин Икито носеше западни дрехи, но предпочиташе да движи бизнеса си по японски маниер — седнал пред ниска дървена масичка, по време на характерната японска чайна церемония, разлистващ каталога й с моделите от пролетната колекция. Той беше нисък мъж с къса посребрена коса и уста като на рибка гупи.
— Госпожице Виктори, какво станало с вас? — попита той, разлиствайки страниците на каталога с неприкрито отвращение. — Откъде взели вие тези идеи? Това не сте вие! И кой носи тези дрехи? Никоя жена носи дълги поли пролет. Нищо забавно, строга мода. Жени много обичат показват краката си!
— Господин Икито — бе казала тя, свеждайки глава, за да демонстрира почитта си към него (мразеше да го прави, но знаеше, че трябва да показва уважение пред чуждестранните си партньори), — опитвах се да направя нещо ново. Опитвам се да израсна. Да се разширя. Като дизайнер, аз…
— Защо иска вие прави всичко това? — ужаси се господин Икито. — Вие голям успех! Нали знаете какво казва в Америка — ако не е счупено, не го поправяй!