— Госпожица Мацуда много добър дизайнер — изрече господин Икито, прехвърляйки поглед от едната жена към другата. — Тя рисува модели точно като старата Виктори Форд! Вие ги одобрявате, разбира се. Така ние продължаваме бизнес и всички щастливи!
Виктори се изкашля дискретно, като постави ръка пред устата си. А после, не желаейки с лека ръка да отхвърля предложението му, изрече предпазливо:
— Но първо се налага да видя рисунките й. Преди да вземем каквото и да било решение.
— Вие видите всички рисунки, които искате — извика господин Икито и благосклонно разтвори ръце. — Тя добра, вие видите. Тя копира всички. Тя прави Ралф Лорен по-добре от самия Ралф Лорен!
Единственото желание на Виктори в този момент бе моментално да се махне от тази стая. Беше бясна и обидена, но си даваше сметка, че това вероятно е само егото й. Знаеше, че когато става въпрос за бизнес, понякога човек установява, че спокойно може да живее с идеи, които първоначално са му се сторили достойни само за презрение — ако, разбира се, си дадеш достатъчно време за размисъл и успееш да преодолееш обидата. Ала сега най-важното нещо бе да не реагира по никакъв начин, защото така ще причини разрив, който по-късно може и да не успее да поправи.
Изправи се.
— Благодаря ви, господин Икито, за любезното разрешение — изрече на глас. — Имам друга среща. Ще ви се обадя след обяд.
Сам по себе си, този ход също беше рискован, тъй като господин Икито очакваше от нея да остане дотогава, докато той прецени, че е необходимо. Смръщи се.
— Вие не харесва разрешението ми?
— О, в никакъв случай! Това е много добро разрешение! — отвърна тя, отстъпвайки с гръб към вратата и покланяйки се непрекъснато като марионетка. Ако продължи да се покланя, господин Икито можеше и да не забележи прибързаното й оттегляне. Или поне да не го възприеме като пълна обида.
— Вие трябва решите! — изтъкна той. — То много добро предложение!
— Да, господин Икито, много добро. — Стигна до вратата, плъзна я и все така продължавайки да се кланя, отстъпи заднишком през отвора.
— Чао! — извика госпожица Мацуда, помахвайки й с ръка. „Точно така, чао!“ — каза си мислено Виктори, леко усмихната. За съжаление този край на срещата можеше да се възприеме като перфектно обобщение на ситуацията.
Не можеше да позволи името й да стои върху модели, които не са нейни. Или вероятно можеше? Когато излезе на претъпкания тротоар, тя се насочи към хотела, в който беше отседнала, пеша, за да се опита да се отърси от усещането за клаустрофобия. Ала шумът, тълпите, трафикът и подобните на трески сгради, извисяващи се далеч нагоре към невидимото небе, само влошиха положението. Накрая не издържа и спря такси. Вратата на колата се отвори и тя се строполи изнемощяла на задната седалка.
— Хотел „Хаят Токио“ — пошепна едва чуто.
В хотелската стая беше още по-зле. Всеизвестен факт е, че стаите в токийските хотели са изключително малки. Затова тя по традиция си резервираше малък апартамент в „Четирите сезона“, без да се скъпи за допълнителните разходи, но този път, в знак на покаяние, се бе регистрирала в малка, стандартна японска стая в хотел „Хаят“, с твърдо двойно легло (японците имат много странни схващания за удобството), което заемаше почти целия под. Влезе в банята (поредното тясно пространство с размерите на нюйоркски гардероб), намокри една хавлиена кърпа със студена вода и я постави върху лицето си. Но кърпата се оказа от грубо платно и изобщо не беше предназначена да задържа вода. Виктори я смъкна, загледа се в нея и в един момент се разплака.
Очевидно нищо не се беше променило. Още от самото начало на кариерата си тя редуваше сълзите с работата — първо си поплакваше, а после продължаваше с поредната задача. Работа, сълзи. Работа, сълзи. Така до безкрай.
Все така подсмърчаща, тя се върна в стаичката и се отпусна върху твърдото легло. Предполагаше, че ако разберат, повечето хора биха били шокирани от количеството време, което тя прекарваше в сълзи, защото образът, който демонстрираше пред обществото, бе съвсем различен — хладнокръвна, забавна, непоправима оптимистка, вечно вярваща, че накрая всичко ще се нареди добре и че зад следващия ъгъл я очаква поредната вълнуваща нова възможност. Никога не си позволяваше да плаче пред хората (въпреки че асистентите й на няколко пъти я бяха излавяли с подпухнали очи, но тя задължително се преструваше, че всичко е наред), но и никога не се опитваше да сдържа сълзите си. За нея беше от изключително значение да излива емоциите си по някакъв начин — в противен случай някой ден можеше да заприлича на нещо като наркоманка, с напълно дрогирана от преструвките физиономия.