Точно както и тя трябваше да се научи как да се грижи за себе си.
В дванадесет и половина на обяд на другия ден, точно половин час след официалното съобщение, Брус й се обади и заяви:
— Това е твое дело, нали? Е, налага се да ти го призная, добра си! Изобщо не мислех, че си способна на подобно нещо! Ни най-малко не подозирах, че имаш смелостта да го направиш!
— Това е просто бизнес. Брус, нищо друго!
Господи, какво чувство! Никога през живота си не бе и изпитвала нещо подобно. Усещаше се странно центрирана в себе си, невероятно стабилна. Някъде подсъзнателно си даваше сметка, че като жена би трябвало да изпитва вина. Би трябвало да се чувства изплашена, че не е била „добричка“. И наистина, само за един кратък момент изпита страх. Но от какво се страхуваше, за бога? От властта си ли? От себе си? Или просто от отживялата представа, че е сторила нещо „лошо“ и следователно трябва да бъде наказана?
И тогава, през онзи следобед, докато седеше на бюрото си и още държеше ръка върху телефонната слушалка след разговора с Брус, тя си даде сметка, че не може да бъде наказана. В тази игра нямаше правила. Онова, което повечето жени възприемаха като „правила“, бяха просто удобни понятия, предназначени да държат жените в пълно подчинение. Понятието „добричка“ беше уютна, успокояваща клетка, измислена от обществото, за да успокои жените, че ако се държат прилично, ще могат да попаднат в нея и да се чувстват в безопасност. Но истината бе, че никой не се чувстваше в безопасност. Безопасността беше лъжа, особено когато става въпрос за бизнес. Единствените съществуващи правила бяха онези, свързани с властта — кой я притежава и кой може да я упражнява.
А ако упражняваш власт, значи я притежаваш!
За първи път през живота си тя се почувства като равна на големите. Разбра, че вече е станала достоен участник в тяхната игра.
Онази вечер Нико купи хайвер от белуга и шампанско „Кристал“ и двамата със Сеймор си устроиха малко тържество. А после Сеймор поиска да правят секс, но тя му отказа. Никога нямаше да забрави онова невероятно чувство — не искаше никой друг да влиза в нея. Знаеше, че е успяла да напълни всичките празни ниши и кътчета в душата си и за първи път се почувства напълно самодостатъчна.
Но дали още се чувстваше така?
Сега тя се запъти към прозореца на спалнята и се загледа навън. През годините след случая с Брус Чикалис тя бе упражнявала властта си изключително предпазливо. Бе използвала пълната й мощ само в краен случай. Беше се научила да не се възгордява с победите си и дори да не ги признава, защото знаеше, че истинската власт идва от една невидима и умело контролирана ръка. Не можеше да не изпита вълнение при всяка своя победа, но това не означаваше, че другите хора бяха длъжни да знаят за това.
И докато сега размишляваше за Майк и за онова, което се канеше да му стори, усети неизбежното вълнение от предстоящата победа. Да, вярно, че усети и някаква празнота, както и тъга. Частица от нея продължаваше да вярва, че хората на върха на корпоративната стълбица най-сетне ще се научат да се държат прилично, ала опитът я беше научил, че там, където играят парите и където е намесена властта, нещата са си винаги същите. Де да можеше само Майк да е по-възрастен и да няма нищо против пенсионирането си… Но за съжаление не беше и ако сега не го елиминира, той ще превърне живота й в ад. Вече й бе нанесъл два удара — третият щеше да бъде фатален.
Нико се обърна и започна да кръстосва напред-назад по персийския килим. Да, всичко е само бизнес. Майк Харнес бе напълно наясно как работи „Сплач-Върнър“. Не може да не е наясно, че някой прекрасен ден Виктор Матрик ще му клъцне главата. Не че самият той не бе клъцнал вече достатъчно глави.