Знаеше, че повече няма да може да заспи. Напоследък всяка нощ и всеки ден бяха такива — разклащани от раздразненията на неизвестността. Уенди беше уплашена. Едва сега си даваше сметка, че бе прекарала голяма част от живота си в таен, неизказан страх. Страх от самотата, страх от това да остане без мъж. Страх от това, че хората ще я помислят за недостатъчно добра, за да задържи някой мъж. Дали това не бе една от причините, поради които полагаше такива неимоверни усилия да бъде преуспяваща бизнес дама? За да може да си купи мъж? „Да, щом съм успяла да си купя един мъж — помисли си сега тя с горчивина, — имам големи шансове да си купя и друг.“
Щеше да стане и да се заеме с работата си. Още преди много време си бе дала сметка, че единственият начин да облекчи страховете си, е да работи все повече и повече. Часът вече беше пет сутринта. Тревожен, черен час. Но тя си наложи да стане от леглото и да отиде да си измие зъбите. Влезе в кухнята и направи кана кафе. Отнесе чашата си в кабинета и седна на евтиното метално бюро. Бюрото беше останало от Шейн, от годините му в колежа, и той бе отказал да се раздели с него по някакви си свои, сантиментални причини. И тя бе решила да не го насилва. Винаги бе проявявала уважение и толерантност към неговите специфични предпочитания. Нямаше да може да изтърпи съпруг, който да й казва какво да прави и какво не, и още през втората година от брака им я бе осенила мисълта, че ключът към добрия брак е нещо много простичко — да се отнасяш към другия така, както би искал да се отнасят към самия теб.
Ала очевидно това не се бе оказало достатъчно.
Взе най-горната папка от купа със сценариите на бюрото й. Осени я мисълта, че купчината със сценарии се бе превърнала в неизменен атрибут на ежедневието й вече повече от двадесет години. Папките се озоваваха в дома й по куриер за четене през уикендите, изпращани чрез вътрешна ускорена поща до екзотични места, подмятани по торби и чанти в коли, влакове и автобуси. И тя ги четеше всичките. Досега бе прочела сигурно най-малко пет хиляди сценария. И както изглеждаше, няма да има край. В съзнанието й внезапно изникна депресираща картина от нейното бъдеще. Всичко щеше да бъде почти същото, каквото беше сега, само дето тя ще бъде по-стара, много уморена и страшно сама. Дори и сега имаше дни, когато си мечтаеше да легне да спи и да не стане цяла седмица.
Отвори папката, прочете пет страници от нея и я остави, раздразнена от една сцена, в която майка укорява двадесет и пет годишната си дъщеря, че все още не се е омъжила. Погледна корицата със съзнанието, че подобен сценарий би могъл да бъде написан само от мъж, при това доста млад — само мъжете днес продължаваха да вярват, че единственото, което една майка иска за дъщеря си, е добър брак. Но за нейна огромна изненада текстът се оказа излязъл изпод перото на жена — Шаста някаква си. Но какво име е това, за бога?! Шаста! И което беше още по-важно — що за жена е тази Шаста?! Не беше ли чувала тази Шаста, че клишето за майките, отчаяни да не би дъщерите им да останат стари моми, е вече отживелица?!
Хвана химикала, написа едно голямо „НЕ“ върху корицата и бутна сценария настрани.
Вдигна следващия сценарий от купчината и смъкна очилата си по-надолу на носа, за да вижда по-добре. Напоследък забелязваше, че думите от страниците й се съпротивляват все по-упорито и не желаят да застанат на фокус. Но същото се отнасяше и за мозъка й. И той отказваше да застане на фокус. Непрекъснато отскачаше към майката на Шаста. Е, сигурно все още има и такива жени, които вярват, че единственият начин, по който жената би могла да се утвърди, е чрез съпруга и децата си. Уенди открай време се чувстваше в непреодолима дисхармония с този вид жени — онези, които смятат, че е прекрасно да бъдеш домакиня и да си зависима от своя съпруг. Съвсем доскоро отношението й към тези, „другите“ жени се бе превърнало за нея в политическо или религиозно кредо, с което тя не си позволяваше никакви морални компромиси. Ала напоследък не беше чак толкова сигурна в правотата си.
Катализатор за нейната преоценка се превърна един разговор, който бе провела с майка си преди два дена беше й се обадила, за да я уведоми, че двамата с Шейн са се разделили. Беше напълно уверена в подкрепата на майка си. Години наред Уенди бе смятала, че майка й е нейният най-верен поддръжник, и бе живяла с убедеността, че е толкова преуспяваща благодарение на нейното разбиране. Беше сигурна, че по време на детството и на юношеството й нейната майка й е предала неизказаното послание, че не трябва да завършва живота си като нея — една обикновена домакиня — и че е огромна грешка да бъдеш зависима от мъж, особено от такъв като баща й. Майка й бе родила четири деца и никога не бе работила и имаше дни, когато не бе в състояние да стане от леглото. Страдаше от депресия, разбира се, но в онези години никой не се сещаше да постави подобна диагноза, а оставането, а леглото по цял ден се считаше за нещо напълно нормално за всяка многодетна майка от предградията. Вероятно би трябвала да се сърди на майка си за това — за часовете наред след училище, когато чакаше майка си да дойде да я вземе, а тя така и не се появяваше, и за срама, който изпитваше. Но Уенди обичаше майка си с онзи особен вид страст, който е напълно сляп за човешките грешки. Може би майка й е била постоянно на ръба, била е истеричка, ала Уенди си я спомняше като красива и чаровна жена, а стига да поискаше — дори и като най-бляскавата дама в квартала. Вярваше, че именно тя я е подтикнала да върви напред и да жъне успех след успех.