После се закова на място. Не можеше да излезе, когато й се прииска. В къщата я чакаха три деца.
Хрумна й ужасяваща идея. Може да излезе сега, докато децата още спят, да се накрещи на Шейн и само след половин час да си е обратно у дома. И децата така й няма да разберат нищо.
Сведе поглед към краката си — черните маратонки стърчаха нелепо изпод синята й памучна пижама. Заради Шейн бе започнала да откача. Само бедните оставяха малките си деца сами у дома! Бедните, които знаеха, че нямат никакъв друг избор, или които се чувстваха дотолкова съсипани от безмилостния си, безполезен живот, че изобщо не им пукаше. Подобни случаи можеха да се прочетат всеки ден в „Ню Йорк поуст“. За родители, оставили децата си сами, а после се случва нещо и децата умират. Обикновено виновни бяха мъжете. Докато майките са на работа, бащите решават да отскочат до кръчмата за по една бира с приятели и заключват децата си сами вкъщи.
Погледна ръчния си часовник. Наближаваше шест сутринта. Госпожа Минивър ще пристигне едва след час. Нищо не й пречи да я изчака и после да се изправи срещу Шейн.
Но това си беше цял час! Гневът отново я завладя. Познаваше се и знаеше, че няма да може да се концентрира върху нищо друго. Не искаше да е така. Трябваше да работи! Трябваше да се вземе в ръце! И като че ли останалите грижи й бяха малко, та сега ще трябва да се отбие в банката и да заличи името на Шейн от всичките си сметки!
И това беше мъжът, когото тя бе избрала за баща на своите деца!
Обърна се и се отправи към банята. Шейн ще си плати за всичко! Щом е решил да й краде парите, тя пък ще му вземе децата! Още днес ще си наеме адвокат и ще направи всичко възможно да го изтрие от живота си веднъж завинаги! Нека се пържи в собствен сос! Нека види как се живее в реалния свят — в света, където всички хора работят! Нека проумее какво означава да си истински мъж!
Влезе под душа и докато горещата вода се стичаше върху нея, внезапно си спомни, че днес е събота. Госпожа Минивър не идваше в събота. А Шейн бе заявил, че през уикенда няма да бъде в града и че никой няма да може да се свърже с него.
Боже, няма спокойствие!
И тогава от гърдите й се изтръгна вопъл — подобно на някаква чужда, извънземна сила. Толкова мощен прилив на отчаяние, че имаше чувството, че коремът й ще се пръсне на две. Толкова разтърсващо безсилие, че й се наложи да сграбчи завесата на душ-кабината, за да не падне. Приклекна бавно и седна с кръстосани крака под силната водна струя. После започна да се люлее напред-назад като полудяла. Една част от нея се бе превърнала в беззащитно животинче — хълцащо и плачещо. Ала друга част беше като че ли отрязана, наблюдаваща безпристрастно отстрани. И тази част си мислеше: „Аха, значи на това му викат да ти се къса сърцето! Странно е как иначе клишираните емоционални описания се оказват напълно подходящи за шепата случаи, когато наистина изпадаш в тези състояния!“ Сърцето й наистина се късаше, в буквалния смисъл на думата. Всичко, в което беше вярвала, на което беше разчитала и на което се беше доверявала, й беше откъснато, завинаги отнето.
Години на уж неоспорими истини се ломяха една след друга като сухи клонки на изгнило дърво. Никога повече няма да бъде в състояние да повярва в нещата, в които бе вярвала досега. Но тогава в какво, по дяволите, ще вярва?!
15
Телефонът в офиса на Уенди в „Парадор Пикчърс“ имаше пет линии и в момента и петте бяха заети.
Цяла сутрин беше така. Всъщност, цяла седмица. И ако човек се замислеше, като че ли почти през цялото време.
Уенди извърна поглед към дигиталния часовник на бюрото си, който отчиташе не само минутите и секундите, но и стотните от секундите. До момента с този конферентен разговор бе изгубила петнадесет минути, тридесет и две секунди и четири десети. И ако възнамеряваше да спазва графика си, ще трябва да го приключи след не повече от три минути, двадесет и седем секунди и нещо. Алгебричните й умения не бяха чак толкова големи, та да изчисли наум и частите от секундата.
— Раздвижете още малко историята, момчета. Наблегнете на богатството на сюжета! — заяви Уенди в микрофона.
Беше четвъртък сутрин. А сутрините на всеки четвъртък бяха посветени на обсъждане напредъка на различните сценарии, които „Парадор“ субсидираше. Броят им варираше между четиридесет и шестдесет. От тези шестдесет тя щеше да даде зелена светлина на най-много тридесет, които щяха да бъдат произведени. А от тях най-много петнадесет щяха да се превърнат в хитове, което ще рече — да донесат много пари. Преобладаващата част от филмовите студиа разчитаха на не повече от десет хита годишно. Но броят на успешните продукции под ръководството на Уенди беше винаги малко повече от средния.