Вратите на асансьора се отвориха.
— Благодаря за компанията! — отбеляза небрежно Селдън.
Дали не усети и нещо друго в тона му?
— Няма защо — отговори шаблонно тя.
А след това Селдън направи нещо, за което не беше подготвена. Направи крачка напред и я прегърна.
Тя се скова. Гърдите й се опираха право в неговите. Дали и той ги усеща? О, не! Ами ако се възбуди?
Ами ако не се възбуди?!
— Ако решиш, че ти трябва адвокат, обади ми се! — каза той простичко.
Тя само кимна, ококорена от шока. Опита се да отстъпи крачка назад, но кичур от новата, мистериозно дълга коса на Селдън се закачи в очилата й. Уенди отметна глава и устните й се озоваха буквално върху врата му.
— Съжалявам… — промърмори и бързо отстъпи. Очилата й паднаха на пода.
Селдън веднага се наведе и ги вдигна. Подаде й ги и заяви:
— Не, грешката е изцяло моя!
После постави кичура зад ухото си. Да не би да е ходил да му изправят косата?
Уенди постави обратно очилата си и очите им се срещнаха. Ето я пак онази тръпка!
Слава богу, че точно в този момент асансьорът спря и вратите се отвориха. Тя побърза да излезе.
Тръгна по коридора с разтуптяно сърце. Какво се бе случило току-що? Нещо се беше случило, в това бе напълно сигурна. При това със Селдън Роуз! Сигурно е започнала да полудява! Вече беше голяма жена, за бога, цял президент на филмовата компания „Парадор Пикчърс“! А ето че се държеше като глупава ученичка. Но това бе неизменна характеристика на всяка жена — нещо, което малцина бяха в състояние да разберат. Независимо на колко години си станала, независимо от все по-нарастващия ти житейски опит, пак можеш да бъдеш сведена до кискаща се тийнейджърка, когато се случи да срещнеш сексапилен за тебе мъж в труден житейски момент. Вероятно в основата на всичко това бе надеждата.
Надеждата, както и онази простичка, човешка вяра, че можеш да се върнеш назад и да започнеш отначало. И този път, за разнообразие, да не се провалиш.
16
Последните тридесет часа преминаха както следва:
Събуждаш се и осъзнаваш, че до есенното модно ревю остават само шестнадесет дена, единадесет часа и тридесет и две минути. Иска ти се да повърнеш, но успяваш да се овладееш. Втурваш се към студиото — не си си измила косата, но не ти пука. Хващаш такси, като по пътя събаряш важен господин с чадъра си. Задължителното сутрешно обаждане до Нико. Паника в гласа.
— Каква е темата?
— Питър Пан — отговаря спокойно Нико.
— Яки в стил „Питър Пан“?! — ахвам аз. — Но това няма да стои добре за есенна колекция!
— Не, имам предвид нас. Жени, които се държат като Питър Пан. Ние отказваме да пораснем!
— Но нали ръководим компании и отглеждаме деца! — възкликвам, макар че лично аз нямам деца, но пък си имам служители, което е почти същото.
— Може. Но пак ни се иска да избягаме от всичко! — казва Нико.
Чудя се какво ли има предвид. Притеснявам се за Нико, но точно в този момент нито тя, нито аз имаме някакъв шанс да избягаме, тъй като и на двете ни звънят по другите линии.
Сутрин: съзерцавам отчаяно платовете, купени на „Премиер Вижън“ в Париж през септември. Какво, за бога, трябва да измисля? Всички останали дизайнери си купиха леопардови десени — за кой ли път — но аз нещо не „усещам“ леопардовата шарка за тази есен. Другите дизайнери купиха също така жълто-зелено кадифе и розова вълна, но аз не „усещам“ цветове за тази есен. Пък и вече е прекалено късно, за каквото и да е. Налага се да работя с платовете, които вече съм купила, иначе компанията ми ще фалира от излишните разходи. Лягам на пода и закривам очи с ръце. Асистентката ми ме открива в тази поза, но изобщо не се изненадва — свикнала е с „налудничавото“ поведение на шефката. Изправям се и отново впивам очи в платовете.
Обед: Втурвам се към ежегодния обяд в сградата на Нюйоркския балет. Не трябва да ходя (всъщност не трябва да правя нищо друго, обаче нямам друг избор), но все пак отивам, търсейки някакво вдъхновение. На този ежегоден обяд присъстват най-влиятелните жени в този град: сенатори от щата Ню Йорк, двама върховни съдии, банкери, адвокати, телевизионни говорителки, новите „светски дами“ (напоследък са на мода тези, които работят — и това ако не е изненада!), пчелите майки, феминистки от старото време (жени над петдесетте, които нито следват модата, нито си правят прически, обаче са толкова властимащи, че въобще не им пука), съпругите тип „Прада“ (жени, които някога са работили, но са се омъжили за богаташи и сега разполагат с бавачки за децата си и по цял ден киснат в козметичните центрове), градски момичета (решени да пробият на всяка цена и разбрали, че този обяд е задължително мероприятие за тези, които държат да бъдат забелязани). И всички наоколо носят кожи и леопардови шарки, и брошките на бабите си (господи, мразя тази мода!), или пък са се направили хубавички, ама много хубавички (което ще рече с роклички в пастелни цветове, спускащи се по тялото с неподшити ръбове, които се разпадат — превъзходна метафора за съвременната мода — и са предназначени за не повече от две-три обличания). И аз не мога да се избавя от мисълта, че нещо не е наред. Но пък дали не греша?