Ребека Рос
Триумфът на кралицата
Бунтът на кралицата #2
Част първа
Едно
Дъщеря на врага
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Замъкът бе изпълнен със смях и приготовления за вечерята, когато Картие и аз влязохме в залата, загърнати в сини наметала, знак на изкуството, на което се бяхме посветили, с нощния ветрец, рошещ косите ни. Спрях рязко в средата на внушителното помещение, за да се възхитя на висящите гоблени, на високия свод на тавана, губещ се в пушливите сенки, на разделените с вертикални колони прозорци на източната стена. В огнище от полиран камък бумтеше огън, а жените от замъка редяха по поставените върху дървени магарета маси най-хубавите калаени и сребърни съдове и прибори. Не ми обръщаха внимание, защото все още бях непозната за тях, и загледах как група млади момичета обточва краищата на масите с борови клонки и тъмночервени цветя. Едно момче бързаше зад тях, за да запали огромно количество свещи: погледът му явно бе завладян от едно от момичетата с кестеняви коси.
За миг почти изглеждаше сякаш този замък и тези хора никога не са познавали мрака и потисничеството на фамилията Ланън в продължение на цяло едно царуване. И въпреки това се питах какви рани оставаха в сърцата им, в спомените им, след като бяха търпели един тираничен крал в продължение на двайсет и пет години.
— Бриена. — Картие спря с леки стъпки до мен. Стоеше на благоприлично разстояние от мен — на цяла ръка разстояние, — макар че все още можех да почувствам спомена за докосването му, все още можех да усетя вкуса на устните му върху моите. Стояхме един до друг тихо и разбрах, че той също попива в съзнанието си глъчката и идиличната, провинциална красота на залата. Че още се опитва да се приспособи към това, в което щеше да се превърне животът ни сега, когато се бяхме върнали у дома, във владението на кралицата Мевана.
Бях осиновена дъщеря на Давин Маккуин — победен лорд, укривал се през изминалите двайсет и пет години — който най-сетне се беше завърнал да освети дома си и да си върне народа.
А Картие, бившият ми наставник, беше лордът на дома Морган. Лордът, известен като Ловкия — Ейдън Морган.
Трудно можех да се заставя да го нарека с подобно име. Това бе име, което никога не бих си представила, че притежава — през всичките години, в които го познавах в южното кралство Валения, когато бях негова ученичка, а той — мой наставник, повелител на науките.
Помислих си как се бяха преплели животите ни още от първия миг, когато го срещнах при приемането ми в престижната Магналия Хаус — валенианско училище за преподаване на петте основни изкуства. Бях приела за даденост, че е валенианец — беше приел валенианско име, беше отлично запознат с етикета и изкуствата, и почти цял живот беше живял в южното кралство.
И въпреки всичко се беше оказал нещо повече от това.
— Какво те забави?
Стреснах се: Журден ме изненада, когато се появи пред погледа ми: очите му ме обходиха от глава до пети, сякаш очакваше да съм пострадала. Което ми се стори почти забавно, защото преди три дни бяхме влезли в битка заедно с Изолда Кавана, законната кралица на Мевана. Бях облякла броня, бях изрисувала лицето си с ивици синя боя от сърпица, бях сплела косата си и бях размахвала меч в името на Изолда, без да знам дали ще преживея въстанието. Но се бих за нея, както и Картие и Журден, и заедно с нея, за да дам отпор на Гилрой Ланън — човек, който изобщо не е бивало да става крал на тази страна. Заедно бяхме победили него и семейството му само в една сутрин — кървав, но победоносен изгрев.
А сега Журден се държеше сякаш отново съм се втурнала в битка. И всичко — само защото закъснях за вечеря.
Наложи се да си напомня да проявя разбиране. Не бях свикнала с бащинска загриженост — цял живот бях живяла, без да знам кой е родният ми баща. И, о, колко съжалявах сега, когато знаех чия потомка съм: бързо изтиках името му от ума си и вместо това се съсредоточих върху мъжа, застанал пред мен, мъжа, който ме беше приел като своя дъщеря преди месеци, когато двамата обединихме познанията си, за да планираме бунт срещу крал Ланън.
— С Картие имахме много неща, за които да си говорим. И не ме гледай така, татко. Прибрахме се навреме — казах, но бузите ми се обливаха в топлина под внимателния оглед на Журден. И мисля, че когато отмести очи към Картие, разбра. С Картие не просто бяхме говорили.
Не се сдържах и си спомних онзи миг, случил се преди броени часове, когато бях стояла с Картие в порутения му замък в земите на Морган, когато той най-сетне ми бе връчил наметалото ми на адепт.