Той замълча, взирайки се в мен. Треперех, опитвайки се да сглобя отговора си, да осмисля това.
— Трябва да ти кажа — продължи той и ми се прииска да заглуша гласа му. Прииска ми се да запуша уши и да затворя очи, защото думите му започнаха да се забиват в мен като кукички. — Бях доста впечатлен от факта как ти и събраният ви от кол и въже бунтовнически отряд се вдигнахте и се бихте преди няколко седмици. Все още съм доста впечатлен от теб, заради това че намери камъка, заради това че заблуди родния си баща, за да можеш да изровиш камъка в неговите земи. Синът ми неспирно говори на сестра си за това — историята за това как си намерила Камъка на здрача, как камъкът ще изгори някого като теб или мен, ако го докоснем, така че си го държала прибран в джоба на роклята си; как излъчва сияние на шията на Изолда Кавана.
Затворих очи, неспособна да го гледам и миг повече.
Той се изкиска:
— И затова си помислих, че Лукас не е подходящият човек за тази замяна. А Бриена. Момичето, което откри камъка, девойката, която върна магията и кралицата в тази земя.
— Какво може да направи камъкът за теб, Деклан? — Изпитах облекчение, че гласът ми е овладян, че звуча спокойно. Отворих очи и се взрях в него.
— Не е ли очевидно, Бриена? — възрази той. — Без него Изолда Кавана губи блясъка и силата си. Тя и баща ѝ ще станат слаби. Но навярно повече от това… аз ще получа подкрепата на хората. Защото вашата бунтовническа група е твърде горда, за да види, че хората се страхуват от магията. Не искат тя да ни владее. И следователно аз ще бъда човекът, който ще потуши страховете им, ще им даде това, което наистина искат.
— И какво е то?
— Крал, който се вслушва в хората. Крал, който не разполага с нечестно предимство. Крал, който е един от тях, който има представа за бъдещето. А моята представа е тази за ново кралство, една нова Мевана, където няма магия и домове. Има само един, един дом, една управляваща фамилия и един народ.
О, имаше толкова много неща, които исках да кажа в отговор на това. Исках да му кажа, че единствените меванци, които се боят от Изолда, са белязаните със знака на полумесеца, меванците, които бяха в съюз със семейството на Деклан от години. Че не магията бе покварила тази земя, а семейството му. И че единствените меванци, които биха искали него на трона, са онези с помрачени сърца и умове, копнеещи за онези злокобни наслади, с които бе прочут Деклан. Но навярно по-силна от всички тези гневни мисли бе тази в отговор на представата му за един дом, едно семейство. Знаех точно как планира да осъществи подобна представа и това бе да убие всички, които му се противопоставят, да изтрие домовете от лицето на земята, точно както беше сторил Гилрой с дома Кавана.
Искаше ми се да крещя и да вилнея срещу него, но преглътнах всичко, знаейки, че ако го разгневя, ще ме нарани. А имах нужда от цялата си сила и целия си ум, за да го надхитря.
Деклан се изправи, внушителен на ръст, и изпълни малката ми килия като планина.
— Искам Изолда Кавана да ми даде камъка в замяна за теб. Трябва да дойде сама, да коленичи пред мен и да го предаде. И знам, че ще го направи. Това е просто камък и животът ти е по-важен за тях от него… Знам, че Маккуин държи на теб, сякаш си негова плът и кръв. Но този, който ще настоява за свободата ти, няма да е Маккуин. А Ейдън Морган, гордият Ловък лорд, който си мисли, че знае всичко. Защото държиш сърцето му в ръцете си. Защото е изгубил майка си и сестра си и затова ще е твърдо решен да не изгуби теб.
В този момент разбрах, че Изолда никога няма да се съгласи на тази размяна, независимо какво иска Картие. Не беше възможно, нямаше никакъв начин да се съгласи да предаде камъка в замяна на мен. Нямаше да преговаря с Деклан Ланън. А и аз не бих искала да го направи.
Продължително и бавно си поех дъх навътре. И отказах да говоря, да му разкрия какво мисля. Защото трябваше да дам на Изолда и Картие възможно най-много време да ме открият със собствени усилия. Преди Деклан да осъзнае, че планът му е безплоден и че няма друг избор освен да ме убие.
— Стига да се съобразят с желанията ми, няма да те нараня — обеща той. — Но в мига щом започнат да се опитват да ми попречат… нека просто да кажем, че няма да излезеш от тази килия по същия начин, по който влезе в нея.
Не можах да скрия треперенето си, когато той си тръгна, затръшвайки зад гърба си вратата от железни решетки. Пропълзях до долния край на нара си и повръщах, докато вече бях празна, а ушите ми звънтяха. Зрението ми беше размазано, когато легнах по лице, мъчейки се да остана спокойна.