Най-голямото предизвикателство пред мен беше да се опитам тайно да изпратя съобщение до Журден и Картие, да разкрия къде съм. Досега вероятно вече знаеха, че Деклан се е измъкнал от Лионес, а аз съм изчезнала. Но дори не бях сигурна къде се намирам. Смятах, че ме държат в кулата на замъка Лера, в лапите на семейство Халоран, но не бях сигурна.
Мислих, докато се изтощих, и осъзнах, че това е безнадеждно. И затова се отдадох на най-топлите си спомени, онези, разцъфнали от времето, което прекарах в Магналия Хаус. Помислих си за Мерей, за нейната музика, за това как двете с нея играехме на пара и джунджурии и как тя винаги ме побеждаваше в играта. Спомних си лятното слънцестоене, когато с нея стояхме в стаите си, обзети от несигурност и въпреки това трепетно развълнувани как може да се развие вечерта, с мисълта, че сме възпитанички, които стават повелителки на познанието. Спомних си всички онези следобеди, когато бях седяла с Картие в библиотеката, когато ми се бе струвал толкова студен, отчужден и строг, и как накрая го бях предизвикала да застане на един стол с книга върху главата. Спомних си първия път, когато го чух да се смее, как смехът бе изпълнил стаята като слънчева светлина.
Сигурно съм задрямала, но бях разбудена от звуците, отекващи под мен. Гласове, коне, дрънчене на желязо.
Повдигнах глава, за да чувам по-добре, и бързо осъзнах, че не се намирам в подземие, както бях смятала.
Намирах се в кула.
Нещо се стрелна внезапно по пода на килията ми. Мислех, че е плъх, докато звукът се повтори и осъзнах, че е камъче. А после се дочу тих, любим шепот:
— Мистрес Бриена.
Надигнах се и седнах по-изправена: сърцето ми падна в гърлото, когато видях Юън от другата страна на решетките.
— Юън? — изхриптях и слязох тромаво от нара си. Веригите бяха къси, принуждавайки ме да остана в средата на килията, макар да протегнах ръка към Юън, когато той посегна към мен. Усещането, витаещо между нас, бе крехко и нежно, пръстите ни почти се докоснаха.
— Юън, добре ли си? — проплаках, неспособна да удържа емоцията си.
— Добре съм — каза той през сълзи и грубо разтърка лицето си с ръка. — Толкова съжалявам, мистрес. Мразя баща си.
— Шшт. — Опитах се да го успокоя, да го накарам да се съсредоточи. — Слушай, Юън. Можеш ли да ми кажеш къде сме?
— В замъка Лера.
Владението на Халоран.
— Кийла се тревожи за Вас — прошепна Юън. — Иска да помогне да Ви освободим, както Вие се опитахте да направите за нея. Мислим, че можем да измъкнем ключа от пазача утре вечер.
Под нас отново отекнаха гласове.
— Трябва да вървя — каза той и очите му отново започнаха да се наливат със сълзи.
— Каквото и да правите двамата с Кийла — прошепнах, — трябва да внимаваш, Юън. Моля те, гледай да не те хванат.
— Не се тревожете за мен, мистрес Бриена. — Той бръкна в джоба си да извади ябълка и я търкулна по пода към мен.
Наведох се: веригите ми издрънчаха грубо, докато улавях яркочервения плод.
— Аз ще Ви освободя — обеща Юън, като положи ръка на сърцето си. Усмихна се, разкривайки един липсващ зъб, а после си отиде.
Седнах на нара си и поднесох ябълката към носа си, вдъхвайки обещаващия ѝ аромат.
И дръзнах да се надявам, въпреки студената тъмнина и веригите и плъховете, които цвърчаха в ъгъла на затвора ми. Защото децата на Деклан Ланън щяха да му се опълчат, за да ме освободят.
Двайсет и шест
Скрити нишки
Картие
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Седем дни.
Имахме седем дни да открием къде Деклан държи Бриена. Защото нямаше да предадем Камъка на здрача.
Седях с хората от най-близкото обкръжение на Изолда и спорихме до късно през нощта — да разменим ли камъка, или не. В крайна сметка обаче стигнахме до единодушно съгласие: на Деклан не можеше да се има доверие. Имаше огромна вероятност да ни измами, да вземе камъка и да убие Изолда и Бриена независимо от избора, който направим. Мястото, където бе поискал да се срещнем — на границата между гората Майрена и Долината на костите — се намираше на територията на Аленах и не се съмнявах, че Деклан ще стои в закрилата на редицата дървета, където можеше да се скрие, със страховита сила зад гърба си.
Още от самото начало на бунта си бяхме решили да не преговаряме с него и затова нямаше да го направим сега. Още повече — да му предадем камъка щеше да е равносилно на огромно отстъпление, което неизбежно щеше да предначертае гибелта ни.