Въпреки това… исках да разменя камъка срещу Бриена. Исках го толкова пламенно, че през по-голямата част от нощта трябваше да седя, без да се обаждам.
Накрая вече бяхме твърде изтощени, за да правим по-нататъшни планове.
Журден ни беше приготвил стаи за гости, но никой не ми попречи да се върна в стаята на Бриена. Свалих ботушите и наметалото си, оставих ги като пътечка по пода ѝ и пропълзях в студените ѝ одеяла, притискайки тялото си към мястото, където бе лежало нейното, и вдишах спомена за нея.
Как да те намеря?
Повтарях това като молитва, отново и отново, докато в мен вече нямаше нищо освен кости и тъпа сърдечна болка, и се унесох в сънища.
Видях я да стои с майка ми и сестра ми в ливадите на замъка Брай. В косата ѝ имаше цветя, в гласа ѝ — смях, слънцето зад гърба ѝ грееше толкова ярко, че ми костваше усилие да различа чертите на лицето ѝ. Но знаех, че е Бриена, която вървеше заедно с Лили и Ашлинг Морган. Знаех, че е тя, защото бях запечатал в паметта си начина, по който вървеше, начина, по който се движеше.
— Не губи надежда, Картие — прошепна ми тя и внезапно застана зад гърба ми, ръцете ѝ се обвиха около мен. — Не плачи за мен.
— Бриена. — Когато се обърнах да я прегърна, тя се превърна в слънчева светлина и прах и останах опитващ се отчаяно да уловя вятъра, да уловя сянката ѝ на земята. — Бриена.
Изрекох името ѝ на глас и се събудих стреснато.
Още беше тъмно. И не можех да лежа тук дори миг повече и да размишлявам върху съня, който ми казваше, че сега Бриена е по-близо до майка ми и сестра ми, отколкото до мен.
Изправих се и неспокойно започнах да снова из коридорите на замъка. Беше тихо и най-накрая завих към мъждиво осветената зала. Бъркотията, която Журден бе направил, беше разчистена, масите — изправени, подовете — преметени. Застоях се до жаравата в огнището, за да попия топлината, докато си спомних тан Лиъм.
Имахме нужда този човек да се възстанови напълно, да се събуди и да ни каже какво е видял.
Запътих се към стаята, в която се възстановяваше Лиъм, и се скрих в една сянка, когато видях Торн да идва откъм отсрещния край на коридора: една свещ осветяваше грубото му лице. Гледах как шамбеланът влиза в стаята на Лиъм и безшумно затваря вратата след себе си.
Значи, двамата си мислехме едно и също.
Приближих се до вратата, затаил дъх, докато долепях ухо до дървото.
Чу се боричкане и съскане на мъж.
Разтворих рязко вратата и открих, че шамбеланът притискаше възглавница върху лицето на Лиъм, а краката на тана потръпваха, докато постепенно се предаде и се остави да го задушат.
— Торн! Какво правиш? — изкрещях и тръгнах към него.
Торн подскочи, очите му се ококориха, когато ме погледна. Бързо измъкна кама и се хвърли към мен, като едва не ме хвана неподготвен.
По рефлекс блокирах удара му с горната част на ръката си и го блъснах през стаята. Видях как политна, блъсна се в масичката, преобърна стъклениците с билки на лечителката и те се разбиха на пода, докато той се препъваше с камата, все още проблясваща в пръстите му. Оголи кривите си зъби към мен и с удивление го видях как се преобразява от слаб стар шамбелан в страховит противник. Сграбих китката му и извих ръката му, докато изскимтя от болка и пръстите му безпомощно изпуснаха камата. Замъкнах го чак до пода, възсядайки го.
— Не зная нищо — осмели се да изпелтечи той.
Разкъсах ръкава му и разкрих знака с полумесеца. Той потръпна, шокиран, че съм се сетил да го потърся, и застина.
— Къде е тя? — изсъсках.
— Аз… не знам.
— Това не е отговорът, който търся. — Заех се да чупя китката му.
Той издаде вик, който със сигурност щеше да разбуди замъка. И всичко, за което можех да мисля, беше как току-що бях счупил крехките кости под този полумесец, как щях да продължа да го правя, докато ми каже къде е Бриена.
— Къде. Е. Тя?
— Не знам къде я заведе! — изстена той, докато се мяташе. — Моля Ви, лорд Ейдън. Аз… наистина не знам!
— Кой я отведе? — изсъсках. А когато той заломоти несвързано, неспособен да оформи думи, извих назад счупената му китка.
Той изкрещя отново и този път чух викове в коридора: гласът на Журден се приближи. Той щеше да ме спре. Щеше да ме издърпа от шамбелана. И затова посегнах към другата китка на Торн, приготвяйки се да счупя и нея.
— Кой. Я. Похити?
— Червения рог! — изкрещя Торн, — Червения рог я отведе. Това е всичко… това е всичко, което мога да Ви кажа.
Почувствах как светлината на свещ осветява стаята, чух как Журден изненадано изруга, почувствах как подът трепери, когато той се приближи до мен.