Обърнах се, оставайки близо до стената, и видях как кралицата и Гроня се взират една в друга.
— Ако те оставя да предвождаш нападението, Гроня… — започна Изолда, но не довърши.
— Кълна ти се, Изолда. Няма да се стигне до това. Ще бъде само с меча ми.
Бях напълно объркан от този разговор. И нямах представа защо Изолда ме беше помолила да остана. Честно казано, струваше ми се, че кралицата е забравила присъствието ми, до мига, в който хвърли поглед към мен и ме повика с жест да се приближа.
Кралицата погледна Гроня, която не каза нищо, но усетих, че разговарят мислено. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.
— Ейдън, Гроня е като мен — каза Изолда. — Владее магия.
Погледнах Гроня, която стисна устни, сякаш криеше усмивка.
— Той вече знае. Усети я, когато бе домакин на Роуан и мен в замъка Брай.
— Не му убягват много неща — въздъхна Изолда.
— Още стоя тук — напомних им, за да разчупя напрежението. — Макар да не съм сигурен защо ме помолихте да остана за този разговор.
Кралицата седна в стола си и кръстоса крака:
— Защото искам съвета ти. За нападението. — Тя взе чашата си с чай, но не отпи. Просто се взря в нея, сякаш отговорите можеха да се издигнат на повърхността. — Гроня владее магия на ума. Може да разговаря без думи, само с мисли.
Тревожи се, че магията ми ще поеме в лоша посока по време на нападението.
Стреснах се, когато гласът на Гроня влезе в мислите ми така ясно, сякаш бе изрекла думите на глас. Взрях се в нея, по челото ми започнаха да избиват ситни капки пот.
— Магията се покварява по време на битка — каза Изолда. — Знаем това от историята си, от последната кралица, която воювала чрез нея и едва не разкъсала света. И се тревожа, че ще излезе извън контрола ни, ако щурмуваме замъка Лера с нея.
— Лейди — каза Гроня, като полагаше всички усилия да звучи търпеливо. — Ще превзема крепостта с щит и меч. Не чрез магия. Дори не зная как да си служа с магия в битка. Както говорихме преди, не разполагаме със заклинанията. Какво може да се отклони така?
Изолда мълчеше, но можех да разчета страховете ѝ, тревогите ѝ. Имаше основание да се чувства така: не можех да отрека, че изпитвам същото. Имаше твърде много, което все още не знаехме за магията.
Но ако Бриена бе наистина в замъка Лера, нямаше да се поколебая да препаша меч и да облека броня и да последвам Гроня там.
— Намирам го за толкова иронично — прошепна кралицата. — Почти не мога да повярвам това — че Деклан иска да размени Бриена срещу камъка. Преди седмици помолих Бриена да ми потърси отговорност, да свали камъка от врата ми, ако той ме повлече надолу в мрака. А сега тя ни беше отнета и трябва да реша какво да правя с този камък.
Ние с Гроня мълчахме, несигурни какво да кажем.
— Искаш ли да дадеш камъка на някой друг да го носи, докато предприемаме нападението? — попитах. — Аз бих могъл да го нося вместо теб, точно както Бриена, прибран в дървения медальон. Магията ще заспи за известно време, докато конфликтът приключи.
— Да, мисля, че това би било разумно. Но все още не сме сигурни, че семейство Халоран са виновни — продължи Изолда. — Колкото и да не ги харесвам, не мога да поведа нападение без доказателства. Не мога да го направя.
Ейдън, каза ми Гроня. Ейдън, вдъхни ѝ увереност. Или в противен случай може никога да не получим това доказателство.
Не можех да вдигна очи към Гроня, от страх, че с нея ще се обединим в жаждата си за кръв.
Кралицата въздъхна уморено:
— Трябва да изчакаме Лиъм да се събуди. Щом се събуди от изцеляването, може да ни даде потвърждението, от което имаме нужда.
Лиъм нямаше да се събуди още няколко дни. И щяхме да загубим време.
Но погълнах тези думи, оставих ги да потънат като камъни в стомаха ми, вземайки надеждата ми със себе си.
Следващите два дни минаха нещастно. Тан Лиъм още спеше и въпреки че цветът и дишането му се подобряваха с всяко пукване на зората, ние станахме неспокойни и започнахме да крачим напред-назад из замъка и да изучаваме картата и да провеждаме разпити сред хората на Маккуин с надеждата, че някой е видял нещо, което може да даде на Изолда потвърждението, за което копнееше.
Най-сетне получихме доказателството си късно следобед.
Седях с Торн, опитвайки се да го убедя да проговори, когато Изолда се появи на прага.
— Ейдън.
Обърнах се да я погледна. Когато тя не каза нищо, се изправих и отидох при нея в коридора.
— Тан Лиъм се събуди — прошепна тя. — Така е, както очакваше Гроня. Виновни са Пиърс Халоран и четирима от неговите хора.