— Не можете да сте сигурен в това.
— О, но съм. Дадох им седем дни да се срещнат с мен в Долината на костите. Трябваше вече да са започнали приготовленията за пътуването дотам. — Той премести тежестта си, столчето изскърца жално под него. — Казах ти, че няма да ти сторя зло, ако се съгласят. Но те се опитват да ме надхитрят. Проблемът е, девойче, че тук никога няма да те намерят. А това значи, че мога да действам бавно: да им изпратя първо един от пръстите на ръката ти, после някой пръст на крака, може би дори езика ти по-нататък, за да им помогна да вземат решение.
Потръпнах.
— Но може би… може би отрязването на езика ти ще бъде грешка. Може би ако отговориш на въпросите ми, ще ти позволя да си го задържиш.
Отчаяно се запитах, дали ако му отговоря, това ще ми спечели време, или просто си играе с мен. Но ако това наистина щеше да спаси езика ми… Кимнах му леко.
— Как намери камъка, девойче? — запита той. Звучеше толкова мил и любезен, съвсем не като безумеца, какъвто беше.
Отвърнах честно:
— Праотецът ми.
Веждата на Деклан се изви нагоре:
— Кой?
— Тристан Аленах. Аз… наследих спомените му. — Устата ми беше толкова пресъхнала, че почти не можех да говоря.
— Как? Как стана това? Можеш ли да призовеш още?
Бавно му разказах за родовите спомени, за връзките, които трябваше да създам между моето време и това на Тристан. И как единствените спомени, които имах от него, бяха за Камъка на здрача.
Деклан слушаше съсредоточено и жадно, ръката му продължаваше да глади брадата.
— Ах, Бриена, Бриена… как ти завиждам!
Треперех, неспособна да го скрия от него. Страхът се бе забил в сърцето ми дълбоко като кука: не можех да определя дали вълнението му е добре, или зле за мен. Сякаш седях на острието на нож и чаках да видя накъде ще падна.
— Ти си потомка на един от най-великите мъже в нашата история — продължи той. — Тристан Аленах. Човекът, откраднал Камъка на здрача и убил последната кралица.
— Той е бил предател и страхливец — отвърнах.
Деклан се изкиска:
— Само да можех да те преобразя, Бриена. Да те накарам да видиш живота от другата страна, да те убедя да се присъединиш към мен.
Взрях се студено в него:
— Не би ме искал на своя страна. В края на краищата аз съм Аленах. В крайна сметка ще те съборя от власт за втори път.
Той се засмя на това. Докато се беше разсеял, хванах в ръце веригите и се приготвих да се хвърля към него, да метна веригата като клуп на врата му. И въпреки това той беше по-бърз. Преди да успея да връхлетя, той ме беше хванал за врата и ме бе блъснал силно в стената.
Зашеметена, се замъчих да си поема дъх. Почувствах как пулсът ми тупти силно, забавяйки се под желязната му хватка.
Той все още ми се усмихваше, когато каза:
— Мисля, че сме готови да започваме.
Пусна ме и аз се плъзнах надолу по стената, сякаш костите ми се бяха стопили. Дъхът ми свистеше, гърлото ми още беше изтръпнало от задушаващата му хватка.
В стаята ми влязоха двама пазачи. Отключиха веригите на китките ми, оставяйки железните гривни, и ме извлякоха до средата на стаята. Грубо закачиха всяка гривна за висяща от тавана кука. Беше високо точно колкото пръстите на краката ми да могат да докосват каменния под, но не достатъчно, за да мога да се отпусна. Раменете започнаха да ме наболяват и да пукат, борейки се с притеглянето на гравитацията, докато се опитваха да се задържат в ямките на ставите.
Двамата пазачи си тръгнаха и аз останах отново сама с Деклан. Помислих си да изпищя, но дъхът ми беше просто плитко хриптене.
Гледах как изтегли блестящо острие от колана си. По кожата ми изби студена пот, докато се взирах в стоманата, в отражението на светлината по камата.
Помъчих се да дишам: паниката ми се усили. Време. Трябваше да дам на Журден и Картие повече време.
— Ще започнем с нещо много просто, Бриена — каза Деклан. Гласът му отекна в ушите ми, сякаш душата ми вече напускаше тялото, падайки надолу в бездънна дупка.
Ахнах, когато той стисна в юмрук един кичур от косата ми. Започна да реже, дърпайки с болезнени резки движения и загледах как дългата ми коса се понася и пада на пода. Беше груб, острието на камата му ме убоде няколко пъти и почувствах как кръвта започна да се стича на тънка струйка надолу по врата ми, просмуквайки се в мръсната ми долна риза.
Почти беше приключил, когато ни прекъсна остър писък.
Звукът ме прониза. Питах се дали не съм го издала самата аз, докато Деклан се извъртя рязко. Беше Кийла, коленичила пред отворената врата на килията, хълцайки истерично.