— Не! Татко, моля те, не я наранявай! Не я наранявай!
Деклан изръмжа:
— Кийла. Тази жена е наш враг.
— Не, не, не е! — проплака Кийла — Моля те, моля те, спри, тате! Ще направя всичко, стига само да се съгласиш да я оставиш на мира!
Деклан се приближи до дъщеря си, коленичи пред нея и прокара едрата си ръка през светлата ѝ коса. Тя се опита да се извие и да се отдръпне, но той сграбчи кичурите ѝ точно както бе уловил моите. И сърцето ми обезумя вътре в мен, биейки отчаяно, яростно.
— Кийла? — повиках я: гласът ми бе като стомана в ковачницата, обработен, за да получи сила. — Кийла, всичко ще бъде наред. Баща ти само подстригва косата ми, за да не ми пречи. Пак ще порасне.
Деклан се засмя и звукът ме накара да се почувствам сякаш нагоре по краката ми се плъзгат змии.
— Да, Кийла. Пак ще порасне. Хайде, бягай сега и си стой в стаята като добра дъщеря. Или после ще отрежа твоята коса.
Кийла още хълцаше, когато се отдалечи пълзешком от него, изправяйки се с препъване на крака. Загледах я как хукна: виковете ѝ най-сетне заглъхнаха в сенките, в тежката тишина на кулата.
Деклан се изправи и избърса кръвта ми от острието на камата си. Докато продължаваше да реже косата ми, започна да ми разказва история след история за детството си, за това как израсъл в кралския замък, как избрал съпругата си, защото била най-красивата от всички мевански жени. Не слушах: опитвах се да се съсредоточа върху нов план, който щеше да подпомогне бягството ми. Защото не се съмнявах, че Деклан Ланън бавно ще ме убие, изпращайки парчета от тялото ми на близките и приятелите ми.
— Веднъж накарах да отрежат косата на съпругата ми — каза той и отряза и последния ми кичур. — За това, че ми отговори дръзко една вечер. — И Деклан се отдръпна на една крачка и наклони глава, възхищавайки се на работата си. Не ме беше обръснал, но косата ми беше жестоко окастрена. Усещах я неравна и оскъдна и трябваше да се преборя с напиращия плач, да се въздържа и да не гледам косата си, която сега докосваше пръстите на краката ми на пода.
— Знам какво си мислиш за мен — промърмори той. — Сигурно мислиш, че съм създаден от мрак, че в мен няма нещо добро. Но невинаги съм бил такъв. В живота ми има един човек, който ме научи как да обичам другите. Тя е единствената, която някога съм обичал истински в отговор, макар че трябваше да я държа в плен, както правя с теб сега.
Защо ми разказваш това? Умът ми блъскаше като юмрук. Отместих поглед, но Деклан улови лицето ми с ръка и ме застави да го погледна в очите.
— Изобщо не приличаш на нея и въпреки това… защо се сещам за нея сега, когато те гледам? — прошепна той. — Нейният живот е единственият, за който някога съм се молил.
Искаше да попитам коя е тази жена. Сякаш като изречеше името ѝ, вече нямаше да се чувства виновен за онова, което се готвеше да ми причини.
Стиснах челюст, докато почувствах как пръстите му се притискат по-силно в бузата ми.
— На коя? — изхриптях.
— Би трябвало да знаеш — каза Деклан. — Обичаш сина ѝ.
Отначало си помислих, че ме бърка с някого. Защото майката на Картие беше мъртва.
— Лили Морган е загинала по време на първия бунт, заедно с лейди Кавана и лейди Маккуин.
Той гледаше изражението ми, разчитайки бръчките, които прорязаха челото ми.
— В онзи ден, по време на онзи първи бунт, бях на единайсет — каза той. — Баща ми отсече ръката на Лили Морган по време на битката, а след това я завлече в тронната зала, където се готвеше да я обезглави в подножието на трона си. Но аз не можех да го понеса. Не можех да понеса да видя как я убива, да унищожи едничкото хубаво нещо в живота ми. Не ме беше грижа дали е въстанала, дали е предала всички ни. Хвърлих се върху нея и се примолих на баща си да я остави жива.
Треперех, тежестта на думите му ме притискаше. Идваше ми да повърна…
— Защо ми разказваш това? — прошепнах.
— Защото майката на Ейдън Морган не е мъртва. Жива е. Жива е през всичкото това време заради моята милост, моята доброта. — Той ме разтърси сякаш можеше да ме накара да повярвам това.
Но после си помислих: … ами ако говори истината? Ами ако Лили Морган е жива? Ами ако е била жива през цялото това време?
Картие. Само мисълта за това, за майка му, ме накара да изгубя самообладание.
— Лъжеш. Лъжеш — изкрещях със сълзи в очите.
— Така че баща ми ме издърпа грубо от Лили — продължи Деклан, без да обръща внимание на възражението ми. — И ми каза, че ако я остави жива, ще трябва да я държа окована във вериги. Щеше да ми се наложи да направя така, че да си мълчи, или в противен случай истината щеше да плъзне като горски пожар, и домът Морган щеше да въстане отново. Изпрати я в подземията и ѝ отряза езика, а вместо нея обезглави друга светлокоса жена. Кейн Морган, онзи стар глупак, видя русата коса върху копието и помисли, че това е Лили.