Лъжеш, лъжеш, лъжеш…
Това беше единствената дума, в която можех да се вкопча. Единствената дума, която можех да вярвам.
Деклан ми се усмихна и разбрах, че краят идва. На това трябваше да се сложи край.
— Двете с Лили си приличате. И двете се вдигнахте на бунт срещу моето семейство. И двете обичате Ейдън. И двете полагате големи старания да не се страхувате от мен.
Изхленчих, мъчейки се да удържа риданието, напиращо в гърдите ми.
Той духна върху острието на камата си и остави стоманата да се замъгли, а после я избърса в късата си кожена връхна дреха.
— Няма да те убия, Бриена. Защото искам Ейдън да те получи в края на краищата. Но когато погледне лицето ти, ще види в теб майка си. Ще разбере къде да я намери.
Изкрещях, когато хвана челюстта ми, щом осъзнах какво се кани да направи. Почувствах как острието на камата му се врязва в челото ми, в пътя на косата ми над дясното ми слепоочие. Почувствах как бавно прокарва стоманата надолу, надолу, надолу до челюстта ми и разрязва бузата ми. Пощади окото ми на косъм. Но вече не виждах с него, защото кръвта шуртеше надолу по лицето ми, а болката се превърна в огън, затворен като в капан под кожата ми, безмилостно изгарящ в такт с трескавия ми пулс. Къде беше краят? Трябваше да има край на това…
— Ах, ти беше такава красива девойка, нали? Жалко.
Оброних глава и загледах как кръвта ритмично капе в орязаната ми коса.
Деклан говореше, но звукът заглъхна, сякаш се разпростираше през стотици години.
Ушите ми пукаха. Олюлях се, в опит да се закрепя на пръсти, а после отново изпитах изгаряща болка в лицето. Сякаш ме бяха ударили с юмрук. Но Деклан не ме беше докоснал: със замъгленото си зрение го видях как избърсва кръвта от камата си и я прибира в ножницата, отстъпвайки назад да ме погледне.
Срещнах погледа му: дишането ми беше накъсано, призля ми, когато я почувствах отново: толкова непоносима болка, че изкрещях.
Деклан ме погледна намръщено, объркан от реакцията ми, а после се разнесе глас, непознат, далечен, изваден от миналото.
Къде скри камъка?
Отново — раздираща болка, само че този път в ръката ми. Някой чупеше ръката ми. Някой, когото не можех да видя.
Кажи ни къде скри камъка, Аленах.
Още болка, стигаща нагоре по гърба ми, и хрипливо си поех дъх навътре, осъзнавайки какво става. Навлизах в спомена на Тристан.
Предадох му се, защото бях изтощена, и напуснах една килия за изтезания, за да вляза в друга.
Тялото ми се превърна в тялото на Тристан и видях света през неговите очи, оставих кожата му да се нагъне върху моята като воал.
„Къде е, Аленах?“, попита млад мъж, висок и със силно телосложение. Стоеше пред Тристан, с опръскан с кръв зелен жакет: зелен жакет с изобразен над сърцето му рис. Ланън.
„Искаш ли да ти счупя и другата ръка?“
Тристан изстена. Можеше да вижда само с едното си око, а устата му беше пълна с кръв. Палците му бяха отсечени, а дясната му ръка беше счупена. Беше убеден, че половината му ребра също са изпотрошени.
„Говори, Аленах“, изрече през зъби принцът от дома Ланън, видимо раздразнен. От колко ли време го изтезаваше? „Говори, или в противен случай ще стане много по-лошо“. Той се подсмихна, знаейки, че бе опазил такава тайна толкова дълго, че кралят от дома Ланън и неговите синове едва сега бяха надушили, че Тристан Аленах знае къде е скрит Камъкът на здрача.
„Изплашен си, нали, момче?“, изрече с усилие Тристан, като изплю кръв и няколко зъба. „Изплашен си, че камъкът ще се появи на бял свят и царуването ти ще свърши, преди още да е успяло да започне“.
Лицето на принца от дома Ланън се разкриви от гняв и той отново удари с юмрук Тристан, при което се разклатиха още зъби.
„Достатъчно, Фъргъс“, обади се вторият син от дома Ланън от сенките. „Ще убиеш дъртака, преди да се разприказва.“
„Той ми се подиграва, Патрик!“, кресна Фъргъс Ланън.
„Кое е по-важно за баща ни? Твоята гордост или местонахождението на камъка?“.
Фъргъс стисна юмруци.
Патрик се изправи и се приближи. Телосложението му не беше и наполовина така здраво и силно, както на наследника, но в очите му имаше тъмен, зъл блясък, когато се приведе да срещне замъгления поглед на Тристан.