Наближаваше пладне, когато каруцата неочаквано спря. Погледнах Люк, който беше до мен. Очите му се разшириха, по челото му избиха ситни капчици пот. И двамата зачакахме да разберем защо Бета бе спряла каруцата.
— Какво е това? — запита подигравателно мъжки глас.
— Ние сме тъкачките на Маккуин — каза Бета спокойно. — Имаме доставка за лейди Халоран.
Проговори друг мъж. Не можах да различа какво каза, но знаех, че не е хубаво.
— Защо трябва да претърсвате каруцата? — попита настойчиво Нийв: гласът ѝ проряза топовете плат, явно повтаряйки думите на мъжа, за да ни предупреди. — Доставяме вълна и лен всеки месец.
Ръката ми се раздвижи бавно, надолу към кръста ми, където камата ми бе прибрана в ножницата си. Кимнах на Люк и Шон да направят същото.
Чух хрущенето на приближаващи ботуши. Топовете плат точно над мен започнаха да се раздвижват: струя слънчева светлина падна върху лицето ми. Стрелнах се напред, преди стражът от дома Халоран да ме види, камата ми се насочи право към гърлото му. Той падна назад и изруга, но аз го бях хванал и го притисках надолу, докато Люк и Шон нападнаха другия пазач. Бяха само двама и пътят около нас беше пуст, но косъмчетата по ръцете ми настръхнаха: чувствах се изложен на показ и уязвим.
— Бързо — казах. — Вкарай каруцата в дърветата, Бета. Шон, хвани конете на Халоран.
Завлякох в гората пазача от дома Халоран, когото държах. Люк ме последва с другия.
Щом дърветата ни прикриха, запушихме устите на пазачите и ги вързахме, питайки се какво да правим с тях.
Но после си помислих… защо трябваше да се крием в каруцата, когато двама от нас можеха да облекат техните брони и да яхнат конете им?
Люк си мислеше същото, защото се приближи до мен и прошепна:
— Трябва просто да влезем в Лера.
Преди да успея да отговоря, Шон бе проснал и двамата пазачи в безсъзнание с по един ритник. Заехме се да разкопчаем и свалим броните им, а после двамата с Люк се облякохме. Изглеждахме точно като мъжете от дома Халоран със сините си туники, жълти плащове и бронзови доспехи с дивата коза, гравирана на гърдите.
— Ние с Люк ще ви служим като ескорт — прошепнах на жените, докато нахлузвах шлема на пазача на главата си. — Щом стигнем вътрешния двор на замъка, ще помогнем на Шон да излезе незабелязан от каруцата.
Бета кимна и се покатери отново на пейката в каруцата, докато Нийв отново скри Шон под лена. Ние с Люк вързахме изпадналите в безсъзнание пазачи за дърветата.
Нашият антураж излезе обратно на слънчевата светлина и пое по пътя под нас. Всичко това се случи толкова бързо — в рамките на минути. И макар че сега ми се искаше да подтикна Бета да подкара каруцата по-бързо, знаех, че това леко забавяне ще сработи в наша полза.
Стигнахме до железния подвижен мост на замъка Лера по залез-слънце: здрачът около нас бе като було, което ни закриляше, когато спряхме пред барбикана на крепостния ров.
Беше точно както Шон я беше описал: внушителна крепост, намираща се на възвишение, защитена от широк крепостен ров. Очите ми проследиха четирите кули и най-сетне се задържаха върху южната, онази, позлатена от залеза, онази, където се намираше Бриена.
А на изток видях овощните градини в далечината, където щяха да чакат Журден и войската му, а зад гърба си усетих уханието на гората — тръпчив мирис на дъб, мъх и влажна глина. Устоях на изкушението да погледна назад към онези гори, знаейки, че лейди Гроня и нейните воини се крият в сенките, наблюдават и чакат.
На прага на барбикана се появи един пазач с факла в ръка и надзърна към нас. И Нийв, и Бета носеха шалове върху косите си, но в мен припламна внезапна паника.
Пазачът влезе обратно в барбикана и даде знак да отворят входа.
Гледах как спуснаха подвижния мост: железните вериги дрънчаха, докато мостът бе спуснат напълно, простирайки се пред нас с мрачна покана. Бета дръпна рязко поводите и каруцата затрополи по дървото и желязото. Ние с Люк я последвахме: копитата на конете ни звучаха глухо, водата под нас бе нашарена с петна звездна светлина.
Не смеех да се надявам. Все още не. Дори не и когато отминахме зъбчатата решетка на крепостната врата, надвиснала над нас като ръждиви зъби на великан. Нито дори когато прекосихме тревистата ивица на средния двор или когато подминахме къщичката на вратаря. Още не смеех да се надявам, дори когато Бета вкара каруцата във вътрешната част — обширен вътрешен двор, осветен от факли.
Беше точно като в описанието на Шон. Най-сетне различих градините пред нас; усетих мириса на маята от пекарницата някъде от дясната ми страна. Чух думкането от далечна ковачница, най-вероятно на изток, и пръхтенето на конете откъм конюшните. Почувствах височината на стените около нас, от червен камък, прорязани от сводести врати и миниатюрни процепи, служещи за прозорци, проблясващи с вертикално разделени стъкла. И въпреки това, откъде щяхме да влезем? Къде се предполагаше да занесем платовете?