Спогледах се с Люк: едва успях да различа очите му в светлината на огъня.
Той слезе от коня пръв, точно когато конярят се показа от конюшните да вземе конете ни. Конюшните бяха зад нас, сгушени в подножието на южната кула. Тъмничната кула. И аз проточих врат да я погледна още веднъж с преценяващ поглед.
— Ще взема коня ви, сир.
Смъкнах се от седлото, с колене, пулсиращи от удара, и предадох коня си на момчето. Нийв вече беше скочила долу от каруцата и се готвеше да отмести платовете, за да може Шон дискретно да се измъкне. Отидох до нея и вдигнах един от топовете плат. Шон се спусна безшумно върху каменните плочи и уви тъмносин шал около главата си, за да засенчи лицето си.
— Южната кула е ей тук, зад гърба ни — прошепнах на Нийв.
Тя погледна към нея над рамото ми, внезапно доловила колко е невъзможно това. Готвеше се да проникне в кула, а после да избяга с пленник.
— Можеш ли да се справиш? — попитах.
— Да — отвърна тя почти грубо.
— Бързо, вземайте по един топ плат и да влизаме тук — изхриптя Шон, като ни прекъсна. Двамата с Бета вече държаха в ръце по един вързоп вълна. Ние с Нийв побързахме да вземем и лена и последвахме Шон към отворен сводест вход, точно до конюшните.
Входът ни отведе до коридор, който се простираше от южната кула до източната: факлите пращяха в железните си поставки. Трябваше да си проправя с усилие път до другата страна на замъка, до северозападните коридори. И въпреки това, когато Шон и Люк тръгнаха, отправяйки се към къщичката на вратаря, открих, че не мога да изоставя Нийв и Бета.
— Трябва да вървите, милорд — прошепна Нийв.
— Нека поне ви помогна да влезете в кулата — отвърнах.
Нийв имаше вид, сякаш се кани да протестира.
— Побързай, някой идва.
Затърсихме най-близката врата и се мушнахме през задната врата на пекарницата. Отначало пребледнях като платно, мислейки си, че току-що сме допуснали сериозна грешка, че тримата ще се разкрием. Но по случайност се бяхме натъкнали на празно помещение. Имаше дълга маса, поръсена с брашно, самуни хляб, надигащи се върху нагорещена печка, лавици с глинени купи и чували брашно. Тук нямаше никого, въпреки че дочух хлебарите да се смеят в съседната стая.
Имаше една тава хлебчета, току-що изпечени и намазани с масло. Пуснах лена, който носех, и посегнах за дървена купа, като сложих върху нея три хлебчета. Грабнах също и гърненце с мед и нечия забравена чаша ейл, и я сложих сред хлебчетата.
— Какво правиш? — изсъска Бета.
— Имай ми доверие — казах и отворих вратата обратно към коридора.
Бета изпухтя недоволно и грабна вързопа лен, който бях пуснал, и тримата се отправихме на юг. Накрая коридорът се раздели и наполовина се издигна, преминавайки във вито стълбище.
Започнах да се изкачвам, с жените в сянката ми: чинията ми със спонтанно отмъкнатата вечеря тракаше в ръцете ми.
Стигнахме площадката на стълбите, която преминаваше в дълъг покрит коридор, със стена от едната страна и парапет от другата, точно както беше описал Шон. Вратата към кулата трябваше да е някъде наблизо и аз излязох на открито: във въздуха полъхваше мирисът от конюшните долу. Миризмата на конски тор ме накара да си помисля как някога съм бил скрит в него, как купчината конски фъшкии ми беше спасила живота. Отидох до ръба на парапета, следвайки вонята, и намерих купчината, намираща се в средния двор, мястото между стените.
— Ако се наложи да скочиш от тази стена — изхриптях към Нийв, — прицели се в това.
Нийв кимна.
— А ето я вратата. — Тя посочи към кулата, където в стената беше вградена врата с желязна решетка, обвита в сенки. Не се охраняваше, което ме изненада. Докато не видях, че по парапета обикаляше патрул и че всеки миг щеше да се натъкне на нас.
— Боговете да имат милост — промърмори Бета и си помислих, че говори за пазача, който се приближаваше към нас, докато не чух шумолене от падащи камъчета.
Вдигнах поглед към кулата и видях не друг, а Кийла Ланън, катереща се по стената. Придвижваше се по една лоза, която бе пропукала мазилката между камъните и бе пропълзяла от бойниците нагоре до единствения прозорец в стената на затворническата кула. И в този момент разбрах, че Кийла сигурно отива при Бриена, че Кийла е пътеводният лъч, който трябва да следваме.