Ахнах. Замятах се във веригите, докато болката в лицето ми накара горчивите звезди да се върнат, сякаш се въртях под небе, обсипано със съзвездия, със замъглено зрение, замаяна. Исках отново онази тъмна мъгла, безсъзнанието.
Лили Морган е мъртва. Той ме лъже. Не може да е жива…
И въпреки това Лили Морган беше всичко, за което можех да мисля.
Унесох се, несигурна колко време е минало.
Когато чух желязната врата да се отваря със стържене, се сепнах и отново ударих лицето си. Болката се стрелна из костите ми, докато започнах да се давя и кашлям и повърнах върху предницата на роклята си.
Зачаках да чуя заплашителния смях на Деклан, да почувствам твърдите му ръце, докато решава къде да ме обезобрази сега. Но бях обкръжена от нещо деликатно. Почувствах как някой застава до мен, леко, любящо. Нагоре по лактите ми преминаха нечии ръце и намериха куката.
— Тук съм, сестро.
Отворих очи. Нийв. Нийв, притискаща тялото си към моето, за да ме задържи стабилно, с ръце, движещи се, за да ме освободят. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но тя ми се усмихна.
Разбрах, че сигурно сънувам.
— Нийв? — промърморих. — Никога преди не съм те сънувала.
— Не сънуваш, сестро.
Тя най-сетне откачи гривните на оковите ми от куката. Рухнах, падайки в обятията ѝ, и после се появи Кийла, която обгърна с ръце и двете ни. Застанахме в кръг: Нийв и Кийла поддържаха тежестта ми.
Едва тогава осъзнах как ме беше нарекла Нийв.
Сестро.
— Кой ти каза? — изхриптях, когато Кийла коленичи да разкопчае веригите на глезените ми.
— Ще ти разкажа веднага щом се приберем у дома — обеща Нийв. — Можеш ли да вървиш заедно с мен? — Тя преплете пръсти с моите и дръпна леко. Помъчих се да направя една крачка.
— Мисля, че трябва да я скрием — каза Кийла, разтревожена. — Баща ми знае, че нещо не е наред. Ще дойде да я търси.
— Нямаме време. Трябва да бягаме — каза Нийв. — Бриена, можеш ли да ме следваш?
Опитах се да повдигна ръка, да опипам раната на лицето си. Нийв бързо хвана пръстите ми.
— Лицето ми, Нийв — прошепнах. Беше трудно да говоря, защото при всяка дума усещах придърпване в бузата. — Колко зле…?
— Нищо, което лейди Изолда не може да излекува — отвърна Нийв твърдо. Но го видях: ужаса, тъгата, гнева в очите ѝ.
— Сестро — каза Нийв, долавяйки отчаянието ми. Притегли ме към себе си. — Сестро, трябва да избягаш с мен. Лейди Изолда те чака отвъд овощната градина, за да те отведе у дома. Ще те упътя към нея.
— Изолда? — изрекох пресипнало.
— Да. Готова ли си?
Кимнах и стиснах здраво ръката ѝ.
— Кийла, хвани другата ѝ ръка — направи знак Нийв и почувствах как малките студени пръсти на Кийла се преплитат с моите. — Дръж се здраво за мен, Бриена.
Оставих ги да ме извлекат от килията, навън в коридора. Бях замаяна, струваше ми се, че стените започват да се стесняват, да се приближават към нас и да ни притискат, сякаш бяха живо същество, люспести като дракон, вдишващи, издишващи. Обикаляхме и обикаляхме, слизайки в тесен кръг.
Дочух далечен вик. А после виковете станаха по-настойчиви и високи, звуци на болка.
— Не мисля, че можем да излезем през прозореца — каза Нийв и спря на стълбите, като дишаше накъсано. — Ще трябва да излезем през вратата.
— Но някой може да ни види — прошепна Кийла.
Мълчахме и слушахме звуците от битка, водеща се отвъд стените.
— Мисля, че хаосът е достатъчно голям, за да се измъкнем — продължи Нийв. — Можеш ли да ми подадеш ключовете, Кийла?
— Какво става? — запита Кийла: гласът ѝ потрепери, докато подаваше халката с ключове. — Битка ли ще има? Ами брат ми? Не знам къде е. Трябваше да ме посрещне в нашите стаи, да я скрием.
— Лорд Ейдън ще го намери — отвърна Нийв. — Трябва да се измъкваме.
След миг мъчително мълчание тя ме дръпна със себе си, а аз дръпнах Кийла, все още вързана към двете им ръце. Продължихме да слизаме: краката ми трепереха. Почувствах треската, като допир от горещи пера надолу по лицето и врата ми. Зъбите ми тракаха, когато дръпнах Нийв.
— Нийв, аз… не мисля, че… мога да тичам.
— Почти стигнахме — каза Нийв и ме дръпна по-бързо.
Стигнахме фоайето на кулата — просто обзаведено помещение. На стената беше гербът на Халоран — единственото цветно петно на това безцветно място — и имаше маса и стол. Пазачът, който трябваше да е на пост тук, го нямаше, макар че недоядената му вечеря беше още в чинията.
— Слушайте, това е планът ни — каза Нийв, като придърпа Кийла и мен към себе си. — Ще слезем по стълбите на парапета, долу до средното крило. Така ще останем далеч от най-горещата точка на битката. Ще изтичаме по стената до източната кула, където са ковачниците. Там би трябвало да има малък вход, през който да се промъкнем в крепостния ров. — Тя размота шала, който беше вързала на кръста си и внимателно покри главата ми с него. — Всичко, което трябва да правиш, е да ме следваш, ясно, сестро?