Кимнах, макар да не вярвах, че имам сили за това.
— Тогава да вървим.
Тя се обърна и се приближи до вратата, мъчейки се да отключи резетата. Най-сетне разтвори рязко вратата и бързо ни посрещна полъх на нощен въздух и сблъсъкът на двама мъже, сражаващи се на бойницата.
За миг трите просто стояхме на прага и гледахме как воините секат и парират удари: единият беше Халоран, другият — Дермот. Именно тогава разбрах какво става. Лейди Гроня бе повела нападение срещу замъка.
Тази надежда едва беше разцъфнала в гърдите ми, когато мъжът от дома Халоран заби меча си в гърдите на воина на Дермот почти до дръжката.
— Побързайте — каза Нийв, сякаш надвисвалата смърт я беше пробудила. Дръпна ме със себе си, преди мъжът от дома Халоран да успее да ни спре: хаосът ни следваше по петите, докато тя се опитваше да стигне до стълбите на парапета. По тях се изкачваха цяла орда мъже от дома Халоран, надигащи се от сенките, с извадени мечове. Идваха в нашата посока и Нийв рязко спря, при което Кийла се блъсна силно в гърба ми.
— Бързо. Трябва да скочим — каза рязко сестра ми, връщайки се назад до стената.
Помислих си, че не може да говори сериозно. Всеки миг щеше да ни накара да паднем смъртоносно. Но воините на Халоран бяха плъзнали по парапета като мравки, излизащи от мравуняк: забелязаха ни и двама от тях се втурнаха към нас.
Предпочитах да скоча, отколкото да ме заловят отново. Сърцето ми бумтеше в гърдите, когато застанах на ръба на бойницата заедно с Нийв: Кийла се съпротивляваше зад нас.
— Имай ми доверие — каза Нийв на момичето. — Трябва да скочим всички заедно и да се целим към купчината тор долу.
Издърпах Кийла горе до мен. Тя изглеждаше вцепенена от ужас и ми се искаше да ѝ се усмихна, но открих, че лицето ми е изтръпнало.
— Сега — прошепна Нийв и трите скочихме, сякаш бяхме просто невръстни птичета, разперващи криле към вятъра.
Падането ми се стори безкрайно: тъмнината сякаш виеше към лицето ми, докато потънах в конския тор, чак до кръста.
И въпреки това сестра ми не ми даде един миг дори да си поема дъх. Вече се измъкваше забързано от тора: повлече ме със себе си, а аз повлякох Кийла.
— Останете в сянката на стената — нареди тя и аз се помъчих да не изоставам от нея. Намирахме се в тревистия канал на средния двор, който бе зловещо пуст и тих: най-ожесточената част от схватката се водеше в средата на землището.
Затичахме покрай тревата: вътрешната стена се докосваше до левите ни рамене. Едва дишах, почти не си усещах краката. Сестра ми ме влачеше, стараейки се да продължа да се движа напред, или в противен случай щях да рухна. Стигнахме до източната кула. Която ми се стори далеч по-оживена от тъмничната кула.
Застанахме в сянката, втренчени нагоре, и слушахме, докато членовете на дома Халоран сякаш кръжаха като рояк над главите ни на бойницата.
— Защо всички са тук? — попитах, чувствайки как ме залива вълна от гадене.
— Защото това е кулата на арсенала — отвърна Нийв. — И не виждам редицата ковачници. Мисля, че Шон е сгрешил… Тя е във вътрешността на замъка, не в средния двор.
Обърна се към мен и Кийла:
— Искам вие двете да останете тук, в сенките — каза Нийв. — Аз ще…
Кийла извика сепнато: нямах сили да се обърна и да погледна какво има, но очите на Нийв се присвиха, ноздрите ѝ се разшириха, когато отмести поглед. Чух го — силния тропот на ботуши в тревата, звънтенето на броня, приближаващи се към нас.
Нямаше къде да се скрием. Щеше да се наложи да ги надбягаме, а аз едва се крепях изправена.
Подпрях се на стената, треперейки. Зрението ми започна да се размазва и замъглява, но Нийв беше като стълб светлина, когато изтегли кама изпод роклята си. Камата, която веднъж ѝ бях дала. Застана пред Кийла и мен, с острието в ръка, в очакване.
Но тези, които се втурнаха по средния двор, не бяха хора от дома Халоран. Бяха от дома Дермот.
Нийв разпозна герба върху броните в същия миг като мен и се провикна към тях, отчаяна:
— Моля ви, може ли да ни помогнете да преминем отвъд външната стена?
Една от воините на Дермот забави ход и ни огледа. Не знам дали знаеше кои сме, или не, но посочи нататък с меча си.