— Продължавайте да се движите на север. Отворихме северната странична порта, за да пуснем невинните да излязат.
Без нито дума, Нийв и Кийла едновременно уловиха ръцете ми. Мъчех се да стоя права, да си държа очите отворени.
— Нийв, не мога…
— Да, можеш, Бриена — нареди Нийв, без да ми дава възможност да се предам. — Остани с мен. — Хватката ѝ беше твърда като желязо, когато ме повлече със себе си, следвайки воините на Дермот. Заставих очите си да останат отворени. Воините тръгнаха по стълбите, които се виеха нагоре към бойниците на арсенала, а ние продължихме по тревата, опитвайки се да стигнем до слабата надежда, която страничната порта ни даваше.
Но я намерихме: малък вход, издълбан във външната стена. Няколко воини на Дермот бяха разтворили широко портата и въпреки това нямаше мост. Само тъмното плискане на водата в рова.
— Ще трябва да преплувате от другата страна — каза един от воините на Дермот, след като огледа китките ни, за да провери за полумесеца. А после очите му се спряха върху лицето ми: — Въпреки че с нейното нараняване… тя не бива да е във водата.
Гневът на Нийв припламна в изражението ѝ, когато изръмжа.
— Тя е моя сестра и я отвеждам при кралицата, за да я излекува. Така че стойте настрана.
Воинът на Дермот просто повдигна вежди, но се дръпна.
Но дори сега, когато бяхме тук… и трите се поколебахме, когато се вгледахме във водата. Струваше ни се, че ще скочим от друга стена, само че този път не виждахме дъното.
— Сигурна ли си, че лорд Ейдън ще намери брат ми? — попита Кийла, като кършеше ръце.
— Сигурна съм — отговори Нийв, макар в гласа ѝ да се прокрадна неуверена нотка. — Аз ще скоча вътре първа, а после Кийла ще помогне на Бриена.
Сестра ми се опита да влезе грациозно във водата, но се вмъкна с плясък. Гледах как тъмнината се затвори над светлата ѝ коса: загледах как с ахване се появи на повърхността и разбрах, че няма начин да успея да задържа лицето си извън водата.
Дори не направих опит да вляза внимателно във водата. Скочих и оставих водата да ме залее. Лицето ми започна да пулсира и гори в отговор и за миг сякаш потънах, неспособна да намеря повърхността, докато краката ми не се блъснаха в Нийв. Ръцете ѝ бяха силни, когато ме дръпна нагоре, и започнах да плюя и да се давя, и да се боря с неспирния порив да докосна раната си.
Трите заплувахме: водата беше тъмна и студена. Под нас сякаш лежаха безкрайни левги от тайни: тайни, които можеха бързо да изплуват от дълбините и да ни сграбчат за глезените. Помислих си за Картие, докато се мъчех да плувам. Нийв беше казала, че той е тук, че ще намери Юън, и въпреки това, щом се сетих за Картие, се сетих за майка му и затова трябваше да изтикам от ума си и двамата. Думите на Деклан още ме притискаха с такава тежест, че можеха да ме завлекат на дъното на рова.
Стигнахме другата страна и се измъкнахме от водата: пръстите на ръцете ни потънаха в подгизналата глина. Нийв и Кийла заедно ме издърпаха нагоре до тревата, защото не можех да се справя сама. Изстенах, когато пропълзях на земята: всичко, което исках, беше да легна и да спя.
— Почти стигнахме, Бриена — прошепна Нийв. — Дръж се здраво за мен, сестро.
И преди да успея да се свлека, тя ме изправи отново, олюляваща се, на крака. Затичахме заедно, докато тревата започна да поддава, отстъпвайки място на хълм. Събрах последни сили, заставяйки се с усилие на волята да продължа да поставям единия крак пред другия, заставяйки се да стигна до края. Тичахме, докато вече не чувах хаоса и яростта, които кипяха в замъка зад мен, докато звездите се скриха зад клони на дървета, а вонята, полепнала по мен, се стопи в сладкото ухание на овощна градина. Тичахме, докато дъхът ни взе да пресеква, а дробовете ни изнемогваха, докато треската обхвана ставите ми и при всяка стъпка остра болка пронизваше гърба ми.
Струваше ми се, че сме тичали с години — Нийв, Кийла и аз.
И почти рухнах, отказвайки да продължа по-нататък, за да настоя сестра ми да ме остави да легна и да спя, когато го видях в далечината.
Стоеше в едно поле, луната светлина очертаваше бронята му. И разбрах, че ме чака. Че чака да ме отведе у дома.
Нийв и Кийла бавно пуснаха пръстите ми и се отдалечиха, докато вече се чудех дали изобщо са били истински.
Журден затича към мен, когато аз затичах към него.
Помислих си, че още не е видял лицето ми, когато ме прегърна: ръцете му ме обвиха като невъзможна за разкъсване верига и ме повдигнаха.
— Имам те — прошепна баща ми и разбрах, че плаче, докато галеше орязаната ми коса. — Сега имам теб.