Когато улови внимателно брадичката ми, за да види защо кървя толкова силно, аз се дръпнах рязко. Започнах да се боря с него, размахвайки ръце, за да се освободя от прегръдките му, да се скрия.
— Не, не — изрекох задъхано, борейки се, макар да ме прегръщаше с обич. Не исках да ме гледа.
— Какво има? Ранена ли е? — Друг глас, който не разпознах.
— Бриена, Бриена, всичко е наред — прошепна Журден, все още опитващ се да ме успокои: пръстите му случайно докоснаха раната ми, докато се извивах, за да се отскубна от него.
Болката беше като звезда, експлодираща в ума ми. Свлякох се на колене и повърнах.
— Намерете кралицата!
— Къде е ранена?
— Докарайте каруцата. Бързо!
Чувах думите, кръжащи около мен като лешояди. Пропълзях няколко крачки, а после се опитах да се отпусна в тревата. Но Журден беше там, коленичил пред мен. Нямах избор, освен да наклоня лице нагоре, към лунната светлина, към погледа му, да оставя кръвта да покапе от брадичката ми.
Гледах как осъзнава колко е сериозна раната ми.
И преди да успее да каже нещо, преди яростта му да може да го погълне, използвах последните си сили, за да протегна ръка, да го уловя за ръкава и да му дам пряка заповед.
— Татко… Татко, отведи ме у дома.
Трийсет
Къде си, Деклан?
Картие
Територията на лейди Халоран, замъкът Лера
Това щеше да е последният път, в който преследвам Деклан Ланън.
Изкачвах се по западната кула, затаил това обещание. Отварях всяка врата, на която се натъкнех — повечето бяха незаключени и поддаваха с лекота под ръката ми. И знаех, че той трябва да е някъде в тази западна кула, защото всяко помещение, чиято врата отварях, беше тъмно, но мебелирано: стаи за гости с мебели, наметнати с чаршафи, за да не се прашат.
Колкото по-високо се качвах, толкова по-неспокоен ставах, докато търсех. Досега глъчката във вътрешното крило на замъка вече бе очевидна, макар и затворена в камъка на кулата. Деклан сигурно знаеше, че нещо не е наред, и предполагах, че ще побегне и ще се измъкне.
Единствената ми утеха беше, че имаше само един път за слизане от кулата и аз слизах по него, стълбище по стълбище. В крайна сметка двамата с Деклан щяхме да се натъкнем един на друг.
Къде си, Деклан?
Най-накрая отворих врата, която разкри осветена стая. Библиотека. Имаше многобройни свещи, осветяващи мястото, и видях, че по една от масите бяха разпръснати книги, а наблизо имаше чиния с кифлички. Усещах, че някой току-що е бил тук, и се запитах дали е Юън. Тъкмо щях да вляза по-навътре в стаята, когато чух над себе си тропот. Затръшване на врата. Далечен шепот на гласове.
Разбрах, че е той. И продължих да се изкачвам, следвайки извивката на стълбите, пристъпвайки през мрак и светлина на факли: дъхът ми вече пресекваше. Чувствах паренето в краката си, мускулите ми бяха напрегнати и изтощени и въпреки това си поемах дълбоко дъх, за да запазя спокойствие и да остана нащрек.
Той щеше да има предимството на силата си, но аз щях да имам предимството на изненадата.
Гласовете се усилваха. Почти бях стигнал до тях. Още една врата се отвори и се затръшна: камъните потрепериха.
Стигнах до една площадка. Беше кръгла, подът беше настлан с мозайка, която блещукаше в светлината на факлите. Имаше три сводести врати, всичките затворени, но чувах жуженето на настойчиви гласове. Зад коя се криеше?
Отправих се към онази отляво: почти бях стигнал, когато средната врата неочаквано се разтвори.
Деклан ме видя и спря рязко, присвивайки очи към мен.
Разбира се, не ме позна. Носех броня на дома Халоран и още бях с шлема на главата.
— Какво искаш? — излая принцът към мен. — Къде е ескортът ми?
Бавно вдигнах ръка да смъкна шлема си. Разкрих лицето си, като оставих златния шлем да падне на пода, издрънчавайки кухо между нас.
А Деклан можеше само да се взира в мен, сякаш току-що се бях надигал от бляскавата мозайка, сякаш се бях озовал тук, призован с магия.
Съвзе се от шока си и се подсмихна:
— А, Ейдън. Най-сетне ме спипа.
Пристъпих по-близо до него, приковал поглед върху неговия. Видях потръпването на бузата му, лекото раздвижване на тялото му. Готвеше се да хукне.
— Беше само въпрос на време — казах, като направих още една крачка към него. — Трябваше просто да следвам вонящата диря, която остави. — И тук спрях, защото исках да му кажа това, преди да побегне от мен. — Искам да счупя всяка кост в тялото ти, Деклан Ланън. Въпреки това няма да го направя, защото съм далеч повече от теб. Знай обаче това: когато пронизвам сърцето ти с меча си, го правя заради сестра си. Правя го заради майка си. Правя го за дома Морган.