Седнахме в столовете пред огнището ми: стомахът ми ръмжеше от глад толкова силно, че той се изкиска, докато ми наливаше чаша чай. Докато ядях подсладена с мед овесена каша, опитвайки се да привикна към странното придърпвано на белега ми всеки път щом отворех уста, брат ми ми разказа всичко. Забелязах, че бе доста склонен да преувеличава, когато разказва, особено когато пресъздаде приключението със спускането на подвижния мост в замъка Лера, но не ме беше грижа. Попивах жадно историята.
— Значи, повали четирима стражи на Халоран с едно мощно замахване на меча си — казах разпалено. — А после стъпи върху купчината тела да достигнеш железния лост, за да спуснеш поста. Невероятно, Люк.
Лицето му се обля в руменина чак до връхчетата на ушите:
— Добре де, правиш ме да звуча като могъщ воин, когато съм само скромен музикант.
— Защо да не можеш да си и двете, братко?
Люк срещна погледа ми и се усмихна. И ето че се появи — първото проблясване на емоция в очите му, докато ме гледаше.
Не плачи, примолих му се наум. Моля те, не ме оплаквай.
По вратата ми се разнесе ново потропване и прекъсна момента. Люк ме потупа по коляното и скочи да отвори, подсмърчайки, за да преглътне сълзите си. Чух гласа на Изолда, мрачно мърморене и как Люк шепне в отговор.
Когато Люк се върна да седне до мен, вече си наливах трета чаша чай.
— За какво беше това? — попитах.
— Това беше Изолда — каза Люк. — Ейдън Морган е тук. Би искал да те види.
Застинах несигурна:
— О. — Толкова много исках да видя Картие, че ме заболя сърцето. И въпреки това не бях взела решение. Не бях решила какво ще му кажа, дали трябваше изобщо да казвам нещо. Не исках да нарушавам покоя му, да му предавам отровата на Деклан. Нуждаех се от още един ден, навярно повече, за да намеря пътя, по който трябваше да поема. И затова казах:
— Иска ми се да си почивам днес.
Люк не очакваше това. Веждите му се повдигнаха, но той бързо кимна:
— Много добре. Ще му кажа да се върне утре.
Брат ми вече беше станал и се беше измъкнал от стола си, преди да успея да го спра, преди да мога да му кажа, че най-вероятно ще избягвам да се виждам с Картие и утре. Не исках Картие да идва всяка сутрин, нетърпелив да ме види, само за да го отпратя, докато се опитвах да реша какво е най-добре да му кажа.
Изправих се и отидох до писалището си: намерих пергамента си, перодръжката, мастилото. Постарах се писмото да е кратко и въпреки това ми се струваше, че цялото ми сърце се къса в думите, които написах.
Картие,
Струва ми се, че имам нужда да се възстановявам още няколко дни. Ще те повикам, когато съм готова да те видя.
Оставих да минат четири дни, преди най-накрая да го повикам.
Беше средата на сутринта и Кийла и Нийв седяха с мен в стаите ми: трите се бяхме събрали около една книга с древни мевански легенди и подобрявахме уменията на Нийв в четенето. Изолда беше доволна от напредъка на оздравяването ми и се беше върнала в Лионес да се подготви за екзекуциите на членовете на дома Ланън. Не очаквах Картие да пристигне толкова скоро след като изпратих писмото с поканата си, че ще зареже всичко, което прави в замъка Брай, за да дойде при мен. Но той го направи.
Завари ме неподготвена, като дойде направо в стаята ми, без да ми съобщят за пристигането му.
И трите се сепнахме при внезапната му поява — вратата се тресна нетипично силно, удряйки се в стената при влизането му, — а после Нийв и Кийла станаха и си тръгнаха без нито дума, затваряйки вратата след себе си.
Аз още седях до масата, с книгата с историите, разтворена под пръстите ми: сърцето ми започна да бие силно при вида му.
Картие стоеше в слънчевата светлина на спалнята ми и ме гледаше, сякаш сме били разделени с години, а не със седмици. Косата му беше свободно пусната и разчорлена — в нея дори имаше няколко листа от дървета, сякаш беше тичал с все сила през гората, разделяща земите ни, сякаш нищо не бе могло да го задържи далече от мен. Лицето му беше поруменяло от студа, а очите му… очите му се спряха върху моите, изпивайки ме с поглед.
Все още носех превръзката си. Той още не можеше да види белега и знаех, че трябва да му покажа, че трябва да му разкажа всичко, което Деклан ми беше казал. Че не можех да скрия това от него, дори и да беше лъжливо.
Бавно се надигнах, опитвайки се да овладея дишането си. Но имах чувството, че ще изгубя самообладание, че ще взема в ръцете си кинжал и ще го забия в сърцето му.
— Картие, аз… съжалявам, че толкова се забавих да те повикам.