Имам чувството, че блъсках цяла вечност, преди шпионката на вратата да се плъзне, да се отвори и шамбеланът на замъка да надникне към мен с осветени от свещ очи, с очевидно раздразнение.
— Какво има?
— Отворете вратите — изхриптях.
— Не отваряме вратите по…
— Отворете вратите веднага или ще накарам кралицата да Ви отпрати незабавно.
Шамбеланът побеля като платно, внезапно разпознавайки ме.
— Извинявам се, лорд Морган. Един момент, моля.
Резето на вратите се вдигна и аз нахълтах в замъка, тръгвайки по коридорите, които с лъкатушене ме отведоха до входа на тъмницата. Пазеха го двама от хората на Бърк и аз отправих същото искане за трети път.
— Отворете вратата и ме пуснете да мина.
— Не можем да направим това, лорд Морган — каза един от мъжете. — Всякакво влизане в подземията трябва да бъде разрешено от самата кралица.
Имаха право. Бяхме постановили това правило, след като Деклан избяга, и затова се обърнах и с криволичене се отправих към стълбите: вземах стъпалата по две наведнъж, вървейки по горния коридор, докато наближих покоите на кралицата. Разбира се, вратата ѝ бе солидно охранявана и не можех дори да посегна, за да почукам.
— Събудете я — помолих отчаян. — Моля ви, събудете кралицата.
— Лорд Морган — каза ми една от жените, като ме задържа. — Кралицата е изтощена. Това може ли да почака до сутринта?
— Не, не, това не може да чака. Събудете Изолда. — Почти крещях, надявайки се, че тя ще ме чуе. — Яздих цяла нощ и трябва да я видя.
— Лорд Морган, трябва да запазите спокойствие, или в противен случай ще трябва да Ви отведем…
— Пуснете го да мине.
Гласът на Изолда прекъсна суматохата и всички се обърнахме да я погледнем, застанала на прага. Държеше свещ и беше загърната с шал и наистина изглеждаше изтощена. Стражите се разделиха и ми позволиха да се приближа до кралицата.
— Изолда, имам нужда да ми позволиш да вляза в подземията — прошепнах.
Това изобщо не беше каквото очакваше от мен. Тя примигна и разтвори устни да каже нещо, но после ги затвори. И разбрах, че няма да ме притиска, за да получи отговори. Имаше ми доверие, на мен, най-стария ѝ приятел. Онзи, който някога бе седял с нея в един килер в чужда страна и ѝ беше държал ръката, казвайки ѝ, че ще бъде най-великата кралица на севера.
Тя кимна и тръгна с мен обратно към вратите на тъмницата: светлината на свещите падаше на тънка струйка върху лицето ѝ, когато даде заповедта на пазачите.
— Пуснете Ейдън да влезе в подземията и го изчакайте да се върне при вас.
Пазачът положи ръка на сърцето си, а после измъкна ключовете и започна да отключва главните врати.
Внезапно се разтреперих, неспособен да си поема спокойно дъх.
Изолда сигурно беше чула. Посегна и стисна ръката ми — пръстите ѝ бяха толкова топли в моите. Пусна ме и аз последвах пазача в пастта на подземията. Всеки от двама ни взе по една факла от скобите във фоайето и заслизахме.
Почувствах жестокия студ на подземията, усетих как тъмнината се надига около мен.
— Ще Ви чакам тук, милорд — каза пазачът, щом стигнахме най-долния край на стълбите.
Кимнах и започнах да си проправям път през тунелите: факлата ми хвърляше неравномерна светлина по стените. Със сигурност щях да се изгубя: не знаех как да се ориентирам и въпреки това навлязох по-навътре в подземията.
Скоро бях толкова изтощен, че трябваше да спра и да се облегна на стената. Затворих очи и за пръв път си помислих: може би греша. Може би Деклан е излъгал, за да ме нарани още повече.
Но после го чух в далечината: бръскане на метла.
Оттласнах се от стената и последвах звука. Той отслабна, а след това се усили, отеквайки от каменните стени, и аз се помъчих да определя откъде идва. Когато си мислех, че съм напълно объркан, че се въртя в кръг, видях светлина, потрепваща от входа на един от коридорите.
Тръгнах по посока на светлината и стигнах до тунел, който се осветяваше от няколко факли в железни поставки.
И там беше метачът на кости.
Гледах как посегна с метлата си към купчина кости на гризачи и ги смете. При движението черните воали на създанието изпърхаха: то не ме беше видяло, все още не.
И затова изрекох името ѝ, сякаш го бях призовал от двайсет и пет годишен мрак:
— Лили.
Метачката на кости спря застинала. Но после се изправи и се обърна да ме погледне.
Не знам какво очаквах, сега, когато бях навлязъл в този момент.