— Изглеждаш прекрасна, Бриена. — Тя ме прегърна отново и за момент просто се държахме една друга, докато къдриците ѝ влязоха в устата ми, а аз я настъпих по пръстите на краката. — Но аз не съм единствената изненада за теб.
— Мер — казах, наполовина умолително, наполовина предупредително, когато тя весело се приближи до вратата на спалнята ми. — Знаеш, че мразя да ме изненадват.
— И точно затова всички решихме да те изненадаме — каза Мерей ухилено. Спря за миг с ръка на вратата, като нарочно проточваше този момент. — Готова ли си?
Дори не ме изчака да кажа да или не. Отвори вратата и навън се втурна Ориана. Радостен вик се изтръгна от мен, докато я прегръщах, а после и трите застанахме в кръг, обгръщайки се взаимно с ръце, допрели чела: сестри, събрали се отново. Бях прекарала седем години от живота си с тях в Магналия Хаус. Мерей бе овладявала влечението към музиката, Ориана — влечението към изобразителното изкуство, а аз бях овладявала познанието. И виждайки ги сега… наистина заплаках. Прегръщах ги и плачех, осъзнавайки колко много са ми липсвали. А после сълзите ни се преобразиха в смях и Ориана ни придърпа до огнището ми, където ни чакаше бутилка валенианско вино с три сребърни бокала.
— И двете трябва да ми разкажете защо сте тук — помолих, докато Ориана наливаше по една чаша на всяка от нас. — И колко време имам с вас.
— Дойдохме да честваме въздигането на кралицата — отвърна Мерей.
— И — добави Ориана, като хвърли поглед към Мерей, — някой каза, че трябва да намериш музикант и калиграф за коронацията. Тук сме да ти помогнем, Бриена. Знам, че сме валенианки, но искаме да споделим този миг с теб и Мевана.
Не можах да скрия радостта си. Тя се излъчваше от мен, докато вдигахме тост за кралицата, докато вдигахме наздравица за близостта си като сестри и за нашето влечение. А после седяхме пред огъня ми и говорихме с часове: времето сякаш нямаше власт над нас. Ориана ми разказа за Дома на познанието, в който преподаваше сега, колко ужасни и прекрасни са ученичките ѝ, а Мерей ми разказа за своята трупа музиканти къде са свирили напоследък, и за всички красиви градове, които беше видяла.
Лично кралицата донесе вечерята в покоите ми и четирите седяхме и говорихме за Валения и най-милите си спомени и вълнуващите дни, които предстояха. Не можех да искам по-прелестна вечер — да споделям вечеря с онези, които обичах най-много, приятелките от момичешките ми години и кралицата на бъдещето ми.
Изолда улови погледа ми през масата. Дискретно вдигна бокала си към мен. И разбрах, че се бе свързала с Мерей и Ориана заради мен, не заради коронацията. Беше довела тук моите сестри адепти, защото знаеше, че имам нужда да ги видя, че ще ободрят сърцето ми.
Помислих си за дните, които ни предстояха, дни, които можехме да оформим с ръцете, умовете и думите си, дни, които, без съмнение, щяха да са несигурни и трудни и все пак прекрасни едновременно с това.
Изолда пи за мое здраве, и аз — за нейно: светлината на огъня проблясваше между нас — дракона и сокола.
Трийсет и четири
Между тъмнината и светлината
Картие
Мистуд, територията на лорд Бърк
Денят на коронацията на Изолда Кавана настъпи точно когато капеха последните листа — алени, златисти и червеникавокафяви.
Стоях с гръб към вятъра, в полето, което се простираше между кралския замък и Мистуд, самото бойно поле, където поведохме война в деня на бунта преди броени седмици. Гледах как подреждаха масите в тревата, в подготовка за пищно празнично пиршество. Момичетата редяха по масите излъскани калаени съдове, редици от бели свещи и цветчета от последните диви цветя на есента. Момчетата вече бяха отбелязали една определена тревна ивица за игри, а жените носеха най-хубавите си ястия, докато мъжете се занимаваха с шишовете за печене, като въртяха прасенца сукалчета и прясно оскубани птици върху скари за печене.
Въздухът беше наситен с вълнение, с благоуханен дим и смачкана детелина и откъснати цветя. Защото Мевана скоро щеше да се сдобие с кралица след десетилетия на мрак и десетилетия на недостойни крале.
И всички донесохме по нещо, било то самун хляб или пита сирене, буре ейл или купа сливи. Всеки носеше цветовете или герба на своя дом и затова щом светлината започна да отслабва, полето се превърна в гоблен от втъкани заедно цветове.