Бриена стоеше мълчаливо. Но Мерей сигурно ѝ бе казала, че идвам, защото Бриена сякаш не дишаше, когато почувства, че се приближавам. Нито се обърна да ме посрещне, както се надявах, че ще направи. Остана с гръб към мен и това само усили безпокойството ми, че ме избягва нарочно.
— Бриена.
Тя най-сетне се извъртя и застана лице в лице с мен: очите ѝ блестяха на светлината на огъня. За миг не каза нищо. Погледът ѝ докосна моя и после светкавично се отмести, разсеян от един участник в пиршеството наблизо. Но я видях как наклони лице, така че белегът ѝ бе частично скрит от мен. Сякаш се тревожеше, че ще го видя.
Сърцето ме заболя и сега аз бях този, който не можеше да говори.
— Лорд Морган — каза тя, все още разсеяна.
Лорд Морган. Не Картие. Нито дори Ейдън.
Тя поставяше това разстояние между нас и аз се опитах да не се олюлея от изненада.
— Видя ли коронацията на Изолда? — добави бързо тя и осъзнах, че е също толкова нервна, колкото и аз. — Търсих те.
— Бях там. Видях те как диктуваш обетите. — Зачаках отново да ме погледне. Бавно, тя вдигна очи към моите. Сребърната брошка до сърцето ѝ улови светлината. Усмихнах ѝ се, неспособен да скрия гордостта си, благоговението си. — Съветничка на кралицата.
Усмивка стопли лицето ѝ. Красотата ѝ бе почти непоносима за мен.
— А, да. Имах намерение да ти пиша и да ти съобщя за това, но… тук бяхме доста заети.
— Мога да си представя. Макар да вярвам, че успяваш да се насладиш на времето си в Лионес?
Говорихме за изминалите няколко дни и седмици. Бриена ми разказа за екзекуциите, за помилването на Юън и Кийла, планирането. А аз ѝ разказах накратко за завръщането на Лили. От последната ми среща с Бриена насам се бяха случили толкова много неща, та в някои отношения ми се струваше, че сме били разделени с години. Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се отпускаше тя, толкова повече се усмихваше.
— И какво е това? — попитах, посочвайки панделката, която тя продължаваше да държи в ръце.
— Търсех си партньор. — Тя отмести поглед от мен, в тълпата, сякаш се канеше да избере случаен непознат, който да се присъедини към нея.
— Партньор за какво?
— Игра, която няма никак да ти хареса, Картие. — Погледът ѝ отново срещна моя, но само за да ме изгледа иронично, с онова изражение, което казваше, че ме познава добре.
— Да открием ли в такъв случай? — предизвиках я.
— Много добре. — Бриена тръгна и аз я последвах, сякаш вече бях вързан за нея. Тя ми хвърли поглед през рамо и каза: — Но те предупредих.
Доведе ме до поляната за игра. И видях с ужас, че това беше една от онези игри с надбягване, в които двама души бяха вързани един за друг за глезените, заставени да тичат около бурета от ейл и накарани да изглеждат като пълни глупаци.
Бриена бе имала право. Вътрешно се възпротивих при тази представа, но не се отдръпнах. Не се отделих от нея. Дори когато тя изви вежда към мен, в очакване да протестирам.
Появи се Мерей, поруменяла и усмихната: венецът ѝ от цветя започваше да се смъква от косата ѝ.
— Побързайте, вие двамата! — подтикна ни тя, преди да притича през ливадата, където Люк нетърпеливо ѝ даваше знаци.
Взех панделката и коленичих. Бриена повдигна края на роклята си, за да мога да омотая панделката около глезените ни. Завързах я на възел, толкова свирепо стегнат, че нищо не можеше да го развърже. А когато се изправих, тя ми се усмихна, сякаш знаеше какво си мисля. Обви ръка около мен и тромаво тръгнахме заедно към стартовата линия.
Застанахме с Люк и Мерей, Ориана и Нийв, Юън и Кийла: всички те изглеждаха развълнувани при перспективата за надбягване на три крака. Загледах се недоволно в буретата, около които трябваше да тичаме, и Бриена прошепна: „Какво ще ми дадеш, ако спечелим?“.
Очите ми се изместиха към нейните. И въпреки това нямах време да ѝ отговоря. Надбягването започна и ние тръгнахме последни, но двамата с Бриена бяхме еднакво бързи. Настигнахме Юън и Кийла, преследвайки Люк и Мерей. Нийв и Ориана бяха начело, което не бе изненадващо. Но някакъв глупак беше поставил третото буре на склон и кракът ми хлътна в изровена дупка. Изгубих равновесие, повличайки Бриена със себе си. Представлявахме оплетено кълбо от крайници, от синьо и бледолилаво, докато се търкаляхме надолу по хълма и падахме в сенките.
Чух как нещо се раздробява под коленете ми. Зарових ръце в пръстта, за да спра падането ни, с Бриена под мен и се помъчих да си поема дъх, да различа лицето ѝ в светлината на звездите.
— Бриена!
Тя трепереше. Мислех си, че е наранена, докато осъзнах, че се смее. И се отпуснах, опрян на нея, чувствайки как смехът ѝ се разнася от гърдите ѝ към моите, докато очите ми се насълзиха, и не помнех кога за последен път съм бил толкова щастлив.