Писах за учителя Картие и колко се страхувахме от него навремето, защото никога не се усмихваше, до деня, в който го подмамих да застане върху един стол заедно с мен, деня, в който за пръв път го чух да се смее.
Бях почти стигнала до момента, в който срещнах Журден и научих за революцията, и първият сняг започваше да се сипе зад прозореца ми, когато Люк почука на вратата ми.
— Вечерята, сестро.
И осъзнах, че не съм яла цял ден, и затова оставих перодръжката си, опитах се да избърша мастилото от пръстите си и се отправих с криволичене надолу към голямата зала.
Журден се усмихна щом ме видя, и аз седнах от лявата му страна, а Люк — от дясната. Кийла седеше с тъкачките, сгушена до Нийв.
Помислих си колко много обичам това място и тези хора и си налях още една чаша сайдер.
Точно тогава вратите на залата се разтвориха рязко и влезе Картие, яздещ най-прекрасния кон, който бях виждала някога.
Не знам какво ме изненада повече: фактът, че той дръзко влезе на кон в голямата зала на Журден, или че гледаше единствено мен.
Забравих, че наливам сайдер: той преля от чашата ми и се стече отстрани по масата.
Картие завари всички ни неподготвени. Разбрах го, защото баща ми беше също така застинал, както аз, а Люк беше зяпнал. Единствена Нийв не изглеждаше смутена. Сестра ми се опитваше да скрие усмивка зад пръстите си.
Картие отведе коня чак до стъпалата на подиума и там спря, с наметалото си на адепт, спускащо се по гърба му, сякаш бе уловил късче от небето, блестящо от сняг: лицето му беше поруменяло от ездата, очите му — вперени в мен.
— Морган? — изпелтечи Журден: първият сред нас, който се опомни.
Едва тогава Картие погледна баща ми.
— Дойдох да се представя като кандидат за ръката на Бриена Маккуин. Нося най-доброто от дома си, кон, принадлежащ на дома Морган, от издръжлива и бърза порода, ако тя приеме предложението ми.
Сърцето ми танцуваше, блъскаше като юмрук, болеше ме.
Журден се обърна към мен с разширени очи:
— Дъще?
И разбрах, че трябва да поставя невъзможното предизвикателство пред Картие.
Бавно се надигнах от стола си. Погледнах Картие: опитах се да преценя човека, който бе непроницаем, който пазеше себе си така ожесточено.
Той отвърна на погледа ми: видях огъня, който гореше в него, разбрах, че ще направи това по моя начин, защото искаше, че ще търси колкото време е нужно, за да открие златната нишка.
— Донесете гоблена, ако обичате — казах и загледах как тъкачките тръгнаха да го донесат. Върнаха се в залата с прословутия гоблен, а мъжете се заеха да го изпънат от четирите краища, така че да се виждат и двете страни.
Дилън предложи да отведе коня в конюшните, а Картие се изправи, чакайки търпеливо, докато изправиха гоблена: всички очи бяха жадно вперени в него.
Погледна ме, когато и аз го погледнах.
— Във всеки гоблен на Маккуин има златна нишка, която тъкачката е скрила сред вътъците — казах му. — Донеси ми златната нишка, която се крие в този гоблен, и ще приема коня ти.
Картие се поклони и отиде да застане зад гоблена, като го оглеждаше методично, започвайки с най-долния десен ъгъл.
Минаха трийсет минути. После час. Но Картие не бързаше. Действаше бавно и когато осъзна това, Журден се облегна назад в стола си и направи знак на новия си шамбелан.
— Донесете още ейл и медени сладкиши. Нощта ще е дълга.
И наистина бе дълга нощ.
Най-накрая се появи Юън, развълнуван и поруменял, и разбрах, че е тичал по целия път дотук, ужасен, че ще изпусне драмата. Седна до Кийла и загриза ноктите си: братът и сестрата бяха напълно тихи, докато гледаха как Картие търси нишка, която не искаше да бъде открита.
Хората на Маккуин също бяха относително тихи. От време на време започваше разговор, но никой не излизаше от залата. Всички гледаха Ловкия лорд. Някои хора положиха глави върху масите и заспаха.
Накрая толкова се уморих да стоя, че отново седнах на мястото си, и можех само да си представям какво изпитва Картие, който стоеше и търсеше пред огромна публика.
Зората вече руменееше по източните прозорци, когато Картие най-сетне откри нишката.
Не бях откъснала очи от него дори за миг тази нощ и загледах — почти без да дишам — как изящните му пръсти откриха ръба на нишката, как леко дръпна, докато тя се измъкна: тънък златен проблясък.
Той се обърна към мен и коленичи на стълбите към подиума, с нишката между пръстите.
— Преди да решите каквото и да е — изрече дрезгаво Картие, — позволете ми да кажа няколко думи.