Къде си, Ейдън?
Затворих очи, съсредоточих се върху онова, което бе истина, онова, което беше реално… ритъма на пулса ми, солидността на земята под мен, далечния звук от гласовете на хората ми.
Гласът се разнесе отново, млад и въпреки това жесток, придружен от вонята на нещо горящо, силния мирис на отпадъци.
Къде си, Ейдън?
— Лорд Ейдън?
Отворих очи и се обърнах, облекчен да видя Шеймъс, който носеше парчета от едно столче. Помогнах му да метне останките в ямата, а после мълчаливо тръгнахме заедно обратно към вътрешния двор, където Дери вече беше закърпил дупката, останала от камъка на Деклан, с нов камък, без име върху него.
— Ейлийн те търсеше — каза накрая Шеймъс и ме въведе обратно във фоайето.
Внезапно забелязах колко е тихо и празно и последвах тана в залата.
Всички вече се бяха събрали и ме чакаха да пристигна.
Пристъпих в залата и спрях, рязко изправен, изненадан от преобразяването ѝ.
В огнището гореше огън, а сгъваемите маси бяха наредени и по тях бяха поставени разнородни калаени и дървени съдове за хранене. От ливадите бяха набрани диви корогански цветя, сплетени в синя гирлянда за масите. Свещи хвърляха светлина над блюдата с храна — повечето от нея се състоеше от хляб, сирене и мариновани зеленчуци, но някой беше намерил време да опече две агнета, — а подовете под мен блестяха като излъскани до блясък монети. Но това, което истински привлече погледа ми, беше знамето, което сега висеше над полицата на камината.
Гербът на Морган. Знамето беше синьо като лятно небе, с пришит в центъра сив кон.
Застанах сред хората си в залата, взрян в символа, който бях роден да нося, символа, под който бяха погубени майка ми и сестра ми, символа, за чието пробуждане бях пролял кръвта си.
— Ловките се раждат за най-дългата нощ — поде Шеймъс: гласът му отекна из залата. Тези думи бяха свещени, девизът на нашия дом, и аз гледах как той се обърна към мен и сложи сребърна халба ейл в ръцете ми. — Защото те първи ще срещнат светлината.
Поех халбата: вкопчих се в тези думи, защото имах чувството, че падам надолу по дълъг тунел и не знаех кога ще стигна дъното.
— За ловките! — извика Дери и вдигна чашата си.
— За лорд Морган — добави Ейлийн и застана върху една от пейките, за да може да ме вижда през тълпата.
Те вдигнаха чаши към мен, а аз вдигнах моята към техните.
В името на външното благоприличие си придадох спокоен и радостен вид, пиейки за здравето на хората в тази зала. Но вътрешно треперех при мисълта какво бреме е това.
Чух отново шепота, надигащ се от сенките в ъгъла. Чух го над ликуването и глъчката, когато започна вечерята, докато ме отвеждаха към подиума.
Къде си, Ейдън?
Кой си ти? — изръмжах мислено в отговор към него: умът ми се напрегна, докато сядах в стола си.
Шепотът заглъхна сякаш никога не го е имало. Запитах се дали ми се причуват разни неща, дали започвам да губя разсъдъка си от изтощение.
Но после Ейлийн сложи в чинията ми прекрасен овнешки котлет и аз загледах как червените сокове започват да пускат капки като перли върху чинията. И разбрах.
Тези думи някога бяха изречени в този замък, преди двайсет и пет години. Беше ги изрекъл човекът, който беше обърнал този замък надолу с главата, опитвайки се да открие сестра ми, опитвайки се да открие мен.
Деклан Ланън.
Пет
Признания на светлината на свещта
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
Последното, което очаквах, бе една от тъкачките да дойде да почука на вратата ми онази вечер.
Бях успяла да запиша няколко оплаквания сред въоръжените жени, онези, редом с които се бях сражавала по време на битката. Но след като дочух разговора в тъкачницата, не потърсих други. Прекарах остатъка от деня в опит да си придам вид, че върша нещо полезно, мъчейки се да не сравнявам оскъдния си списък с оплаквания с огромния том, който Люк беше натрупал.
Бях абсолютно готова да се оттегля в леглото след вечеря.
Седнах пред огъня с издърпани до коленете вълнени чорапи и две писма, кацнали на скута ми. Едното беше от Мерей, но другото беше от моя полубрат, Шон, когото се предполагаше да убедя да сключи съюз с Изолда Кавана. И двете писма бяха пристигнали днес следобед, изненадвайки ме: това от Мерей — защото сигурно го бе написала в деня, когато потегли от Мевана, а това на Шон — защото бе напълно неочаквано. Въпросът за верността на Аленах жужеше постоянно в задните кътчета на ума ми, но все още не бях решила как да се занимая с него. Така че защо Шон пишеше по собствена инициатива?