Усмивката на Нийв стана по-широка:
— Да. И тъкмо така се зародила традицията. Първият лорд Маккуин имал само една дъщеря, която обичал толкова много, та не вярвал, че някой мъж — бил той Маккуин или отвъд този дом — някога ще бъде достоен за нея. Така че поръчал на тъкачите да втъкат скрита нишка в един гоблен, който тъчели, като знаел, че само най-решителните и отдадени мъже ще могат да я намерят. Когато дъщерята на лорда навършила възраст за женене, мъж след мъж пристигали в дома, отчаяно копнеещи да спечелят благоволението ѝ. Но лорд Маккуин поръчал да донесат гоблена и дъщеря му предизвикала мъжете да ѝ донесат златната нишка, скрита във вътъците му. И мъжете един след друг не успявали да я намерят. Когато пристигнал двайсетият мъж, лорд Маккуин смятал, че момъкът ще издържи само час. Но мъжът стоял в залата в продължение на час и търсел, а после единият час се превърнал в два часа, додето вечерта превалила и настъпило утро. Когато се показала първата светлина на слънцето, мъжът бил измъкнал нишката от гоблена. Бил не какъв да е, а от рода Бърк, и въпреки това лорд Маккуин казал, че е повече от достоен, стига дъщеря му да избере да се омъжи за него.
— И дъщерята избрала ли го? — попитах.
— Разбира се, че да. И именно затова и до днес ние от рода Маккуин се замисляме сериозно, преди да предизвикаме хората от дома Бърк на състезание, защото са пословично упорити.
Засмях се. Звукът предизвика Нийв да се присъедини към мен, докато седяхме пред огъня, бършейки очи. Не можех да си спомня кога за последен път се бях чувствала толкова безгрижна, така свободна, сякаш духът ми се бе повдигнал.
— Мисля, че тази традиция ми харесва — казах накрая.
— Да. И е добре и сама да я използвате, ако решите да си вземете мъж извън дома Маккуин — заяви Нийв. — Тоест, освен ако красивият лорд Морган вече не е тайното Ви увлечение.
Усмивката ми стана по-широка и почувствах как бузите ми се стоплят. Сигурно беше забелязала снощи, когато Картие седеше до мен на вечеря. Нийв вдигна вежди към мен в очакване.
— Лорд Морган е мой стар приятел — открих, че казвам. — Беше мой наставник във Валения.
— За влеченията ли? — попита Нийв. — Какво точно значи това?
Започнах да ѝ обяснявам, вътрешно разтревожена, че ще сметне изучаването на влеченията за лекомислено. Но Нийв, изглежда, жадуваше да чуе за това, както аз бях жадувала да чуя за нейните традиции. Щях да продължа да говоря до късно през нощта, ако не бяхме чули гласове в преддверието. Изглежда, че звукът я смути, напомняйки ѝ, че е дошла в стаята ми тайно, че е тук от повече от час.
— Вероятно е по-добре да си вървя — каза Нийв, като притисна снопа хартия до сърцето си. — Преди отсъствието ми да бъде забелязано.
Изправихме се заедно, почти еднакви на ръст.
— Благодаря Ви, мистрес, че записахте това заради мен — прошепна тя.
— Пак заповядай, Нийв. Значи, ще се видим утре вечер?
Тя кимна и тихо се измъкна в коридора, сякаш беше само сянка.
Тялото ми беше изтощено и въпреки това умът ми преливаше от току-що случилото се тази вечер, от всичко, което Нийв ми бе казала. Знаех, че ако легна, сънят ще ми убягва. Така че метнах още един пън върху огъня и седнах до огнището, с масичката за писане все още пред мен, с подредени върху нея листове, перодръжка и мастило. Намерих писмото от Мерей и внимателно го отворих: восъчният печат с изображение на музикална нота се заби леко под нокътя ми.
Най-скъпа Бри,
Да, зная, че ще се изненадаш, че това писмо идва при теб толкова скоро. Но не се ли зарече някой, че ще „ми пише през всяка минута от всеки ден“? (Защото още чакам онази планина от писма, която ми обеща!)
В момента седя на разкривена маса в една стара кръчма с влажни стени в град Изота, точно до пристанището, и мирише на риба и вино и на ужасния одеколон на някакъв мъж. Ако доближиш нос до този пергамент, вероятно можеш да усетиш миризмата му — толкова е силна. Има също и едноока тигрова котка, която постоянно ме гледа кръвнишки и се опитва да ближе мазнината от вечерята ми. Въпреки целия този хаос, имам един миг, преди да стане време да се срещна с музикалната си трупа, и исках да ти пиша.
Току-що слязох от кораба, с който пътувах, и е трудно да повярвам, че току-що те оставих в Мевана като дъщеря на лорд, че те видях едва вчера, че революцията, в която ти и Картие ме въвлякохте, е постигнала всичко, което мечтаехте, че ще постигне. Ах, Бри! Само да бяхме знаели какво предстои онази вечер по време на лятното слънцестоене, преди четири месеца, когато и двете толкова се тревожехме, че няма да успеем да станем адепти! А колко отдавна ми се струва сега това. Признавам, че ми се иска двете с теб да можехме да се върнем в Мевана само за ден. Като оставим старите спомени настрана, наистина имам една малка новина, която ще ти се стори интересна. Нали знаеш как кръчмите привличат онзи вид хора, наричани „солта на земята“? Е, дочух доста такива да говорят за революцията в Мевана, за това как кралица Изолда се връща на трона, а семейство Ланън са оковани във вериги и очакват съдебен процес. (Трябваше да мобилизирам цялата си вътрешна сила, за да не се обадя и само да отпивам от виното си.) Доста хора тук смятат за прекрасно, че една кралица е завзела обратно северната корона, но някои са неспокойни. Според мен се безпокоят, че смутът може да се разпространи до Валения, че някои тук ще дръзнат да обмислят преврат срещу крал Филип. Валенианците са много любопитни и ще наблюдават Севера през идните седмици, жадни да научат как е решен въпросът със семейство Ланън. Чух в разговорите да се промъкват всевъзможни предположения: от обезглавявания, през изтезания, до принуждаването на всички от дома Ланън да ходят по пламъци, така че бавно да изгорят до смърт. Съобщи ми истината за това, какво всъщност става, и ще трябва да те държа в течение за подобни клюки и развития тук на юг, но от това само ми липсваш още повече. Трябва да свършвам вече и знаеш, че ще задам тези три жизненоважни въпроса (така че е по-добре да отговориш на всичките!):