Първо, как изглежда наметалото ти?
Второ, колко добре се целува Картие?
Трето, кога можеш да дойдеш на гости във Валения?
Пиши ми скоро!
С обич,
Мерей
ПП. О! За малко да забравя. Нотният лист в това писмо е за брат ти. Той ме помоли да му го изпратя. Моля те, предай му го с поздрави от мен! — М.
Прочетох писмото втори път: духът ми се повдигна. Посегнах към наполовина написаното си писмо, което бях започнала тази сутрин, а после реших да го започна отначало. Попитах Мерей за музикалната ѝ трупа: кое е следващото място, до което ще пътуват, за какви хора и на какви празненства е свирила музиката си. Отговорих на трите ѝ жизненоважни въпроса възможно най-елегантно — наметалото ми е прекрасно, върху него е извезано съзвездието Авиана; евентуално ще посетя Валения по някое време през следващите няколко месеца, когато нещата тук се успокоят (подготви се да се настаня при теб, където и да си); Картие се целува фантастично — а после ѝ разказах за оплакванията: че все още се мъча да се впиша тук, че мисля за нея и за Валения почти повече, отколкото мога да понеса. Преди да съм успяла да възпра тревогите си, ги написах така гладко, сякаш ѝ ги разказвах на глас, сякаш тя седеше в тази стая с мен.
И въпреки това вече знаех какво ще ми каже.
Ти си дъщеря на Мевана. Създадена си от древни песни, звезди и стомана.
Спрях да пиша и се взрях в думите, докато се размазаха пред уморения ми взор. И въпреки това почти можех да чуя ехото от музиката на Мерей, сякаш тя свиреше съвсем наблизо, надолу по коридора, сякаш все още бях в Магналия с нея. Затворих очи, отново обзета от тъга по дома, но после се заслушах в съскането на огъня, в звуците от смях, носещи се надолу по коридора, във воя на вятъра отвъд прозореца ми и си помислих: Това е домът ми. Това е семейството ми. И един ден мястото ми ще бъде тук: един ден ще се почувствам като дъщеря на Маккуин.
Шест
Девойката със синьото наметало
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
— Поканих лейди и лорд Дермот да отседнат при нас следващата седмица — казах на Ейлийн една сутрин: процесът срещу Ланън наближаваше неумолимо, ден след ден.
— Лейди и лорд Дермот! — повтори Ейлийн, с глас малко прекалено писклив и пронизителен за вкуса ми. — Тук?
И двамата хвърлихме поглед към изпочупените прозорци и празните стаи.
Бях писал на семейство Дермот с покана да отседнат в замъка Брай на път за процеса. И си мислех, че съм си дал достатъчно време да приключа с възстановяването на замъка, така че да е готов за истински гости, както и да изготвя плановете си да склоня семейство Дермот да обявят публично съюза си с кралицата. Но по изражението върху лицето на Ейлийн си дадох сметка, че съм отхапал по-голям залък, отколкото можех да преглътна.
— Извинявам се — казах припряно. — Давам си сметка, че в момента не сме най-добре подготвени за гости. — Но този съюз трябва да бъде сключен бързо — прииска ми се да добавя, но си замълчах, преди да съм успял да изрека думите, тъй като Ейлийн ме погледна, извила вежда.