— Това означава ли, че ме назначавате за шамбелан на замъка? — запита тя с леко смеещи се очи.
— Да, Ейлийн.
— Тогава не се безпокойте, лорд Ейдън — каза тя и докосна ръката ми. — Ще приготвим този замък за седем дни.
По-късно същия следобед се намерих застанал в кабинета с тан Шеймъс: и двамата се опитвахме да решим как ще поправим дупката в покрива, когато влезе Томас, подскачайки на един крак: нараненият му крак беше присвит назад.
— Милорд — каза момчето, като ме дърпаше за ръкава. — Има…
— Момче, не дърпай лорда за ръкава — кротко го сгълча Шеймъс и лицето на Томас се обля в гореща руменина, когато отскочи назад, за да остави прилично разстояние между нас.
— Всичко е наред — казах по рефлекс и погледнах надолу към Томас. Момчето не се беше вясвало през изминалите два дни, сякаш смутено от присъствието на всички хора, събрани сега в замъка. — Нека довърша това и после двамата с теб можем да си поговорим.
Томас кимна и излезе от стаята, подскачайки на един крак. Проследих го как си отива: забелязах как бяха приведени раменете му.
— Милорд Ейдън, трябва да научите младите хора като него да Ви уважават — каза Шеймъс с въздишка. — Или в противен случай той постоянно ще нарушава правилата.
— Да, ами, доколкото знам, той е сирак — казах. — И искам да се чувства удобно при нас.
Шеймъс не каза нищо. И се запитах дали греша, като мисля така — не разбирах нищо от отглеждане на деца, — но нямах време да стоя да размишлявам върху такива неща… Отново заговорих за поправките на покрива и изтиках Томас в дъното на ума си.
Половин час по-късно Шеймъс си тръгна, за да започне да наглежда ремонта на пивоварната, на петнайсетина минути път с кон, но все още в границите на имота, след като Ейлийн заяви укорително, че не можем да приемем лейди и лорд Дермот тук без свестен ейл. Не можех да я виня, че поставя пиенето по-високо от свестните легла и остъклените прозорци, и излязох от кабинета в търсене на Томас. Момчето сякаш изчезваше, когато поиска: шмугваше се в сенките и намираше най-добрите скривалища.
Отидох най-напред в голямата зала, където някои от жените работеха на сгъваемите маси около един чайник, шиейки завеси и завивки за стаите за гости. Щом ме видяха да се приближавам, смехът им секна, а погледите им омекнаха.
— Добър ден. Да сте виждали Томас? — попитах. — Ей толкова висок, с червена коса.
— Да, видяхме го, лорд Ейдън — каза една от жените: пръстите ѝ през цялото време прокарваха игла през плата. — Той е с девойката със синьото наметало.
Бриена.
Сепнах се, неспособен да го скрия: сърцето ми сякаш бе на връвчица, която се изопваше из тялото ми само при мисълта за нея.
— Благодаря — казах и излязох забързано от помещението, следван по петите от шушуканията на жените, докато отивах към вътрешния двор. Оттам забързах към конюшните, но нямаше и следа от Бриена. Един от конярите ми съобщи, че тя току-що е била там с Томас и са си говорили за медени сладкиши, и затова се върнах в замъка през кухните: там на перваза изстиваше тава с медени сладкиши, два от които забележимо липсваха.
Тръгнах обратно към кабинета, пристъпвайки тихо по каменните подове: чух гласа на Бриена да се носи в коридора, докато говореше с Томас.
— И така започнах да копая точно под дървото.
— С голи ръце ли? — попита развълнувано Томас.
— Не, глупчо. С лопата. Бях я скрила в джоба си и…
— В джоба ти? Роклите имат джобове?
— Разбира се, че имат. Не мислиш ли, че жените имат нужда от място да скрият това-онова?
— Предполагам. Какво стана после? — настоя Томас.
— Копах, докато открих медальона с капачето.
Внимателно бутнах вратата и я отворих, почти колебаейки се да прекъсна този момент. Вратата изскърца, както скърцаше всичко в този замък, предупреждавайки ги за появата ми, и аз застанах на прага, загледан надолу към тях.
В кабинета нямаше мебели. Бриена и Томас се бяха настанили на пода в кръг от слънчева светлина, изпружили крака, докато се подпираха на ръцете си.
Бриена млъкна, щом срещна погледа ми.
— Опитах се да Ви кажа, милорд! — побърза да изрече Томас, сякаш се тревожеше, че ще загази. — Да Ви кажа, че мистрес Бриена е пристигнала: но Вие ме отпратихте, преди да успея.
— Да, и се извинявам, Томас — казах, като се приближих, за да се присъединя към кръга им на пода. — Другия път ще те изслушам.