— Болен ли сте, милорд? — Момчето се намръщи, докато ме оглеждаше изучаващо. — Изглеждате сякаш имате треска.
Позволих си да се засмея и отново избърсах челото си.
— Не, не съм болен. Просто преследвах двама ви из целия имот.
— Доведох я обратно тук при Вас, милорд.
— Мм-хмм. Тогава, значи, трябваше да чакам тук. — Очите ми се отместиха безпомощно към Бриена. Косата ѝ се стелеше по раменете, а лицето ѝ все още бе поруменяло от ездата, очите — блеснали. Наметалото ѝ бе завързано на възел при яката, тъмносинята материя се разстилаше около нея, огряна от светлината.
— Точно разказвах на Томас историята за това как открих камъка — каза тя развеселена.
— Какво стана после? — настоя Томас, като насочи вниманието си обратно към нея.
— Ами, Камъкът на здрача беше вътре в медальона с капаче — продължи Бриена. — И трябваше да го скрия в моята… ааа, в роклята си.
— Искаш да кажеш, в джобовете си? — предположи Томас, като подпря брадичка в дланта си.
— Да. Нещо такова. — Тя хвърли поглед назад към мен с иронична усмивка.
— Как изглежда камъкът? — попита той.
— Като голям лунен камък.
— Виждал съм няколко лунни камъка — отбеляза момчето. — Какво друго?
— Камъкът на здрача променя цвета си. Мисля, че разчита настроенията на онзи, който го носи.
— Но само хората от дома Кавана могат да го носят без медальона, нали?
— Да — каза Бриена. — Би навредил на хора като теб и мен.
Томас най-сетне се умълча, размишлявайки върху онова, което му бяхме разказали. Погледът ми отново проследи Бриена и аз меко предложих:
— Томас? Защо не отидеш да видиш дали на готвачката не ѝ трябва помощник в кухнята?
Томас изпъшка:
— Но аз искам да чуя остатъка от историята на мистрес Бриена.
— Друг път ще си разправяме истории. Върви сега.
Томас се изправи на крака с недоволно пъхтене и излезе с куцукане.
— Не е зле да му намериш една малка патерица, преди да скъса шевовете, които си му направил — каза Бриена. — Наложи се да го нося на гръб.
— Ти какво?
— Недей да изглеждаш толкова изненадан, Картие. Момчето е само кожа и кости.
Мълчанието между нас се проточи. Почувствах как ме пробожда вина.
— Не знам на кого е — казах накрая. — Открих го онази нощ. Мисля, че се беше настанил тук.
— Може би някой ден ще ти каже откъде идва — отвърна тя.
Въздъхнах и се подпрях на ръце, като я погледнах отново. Чу се ехо от трясък, последван от далечния вик на готвачката. Чух как Томас извика предизвикателно в отговор и изпъшках.
— Не знам какво правя, Бриена. — Затворих очи: онова бреме отново легна върху мен. Бремето на земята, бремето на хората, бремето на съюза с Дермот, бремето на предстоящия процес. Преди месеци изобщо не бих си представил себе си в такова положение.
Бриена се премести по-близо до мен. Заслушах се в шумоленето на роклята ѝ, почувствах как препречва слънцето, докато сядаше пред мен, с ръце върху коленете ми. Отворих очи и видях светлината, която я увенчаваше, и за миг на света бяхме просто тя и аз, и никой друг.
— Няма упътване за това — каза тя. — Но твоите хора се събраха около теб, Картие. Те са прекрасни и са предани. Не очакват да разполагаш с всички отговори или да поемеш ролята си още тази вечер. Ще отнеме известно време.
Не знаех какво да кажа, но думите ѝ ми вдъхнаха увереност. Взех ръцете ѝ в своите — дланите ни бяха допрени една до друга, пръстите ни — преплетени. Забелязах мастилените петна по дясната ѝ ръка.
— Виждам, че си била заета да пишеш.
Тя се усмихна изнурено:
— Да. Журден ме помоли да започна да събирам оплаквания.
Това ме изненада донякъде. Струваше ми се твърде скоро, за да събираме тези мрачни неща: едва-що бяхме пристигнали обратно у дома, научавайки наново какъв се предполага да е животът ни. Но после си припомних, че до процеса оставаха броени дни. Разбира се, трябваше да събера и оплакванията на моите хора. Щях да започна, като изложа своите собствени. Което означаваше, че трябва да разбера в подробности какво се беше случило онази нощ. Защото, макар да знаех част от истината, не знаех цялата. Не знаех кой беше нанесъл смъртоносния удар на сестра ми, или пълния мащаб на насилието, извършено спрямо хората на дома Морган.
А го имаше и писмото на майка ми, което продължавах да разнасям в джоба си, без да съм сигурен как да го приемам. Във вените ми течеше кръвта на Ланън: да призная тази истина ли трябваше, или да я скрия?
Откъснах се от тези мисли и видях, че Бриена ме наблюдава.
— Записахте ли много оплаквания? — попитах.