— Люк събра кажи-речи цял том.
— А ти защо не си?
Тя отмести поглед от мен и мрачно подозрение започна да замъглява ума ми.
— Бриена… кажи ми…
— Какво има за казване, Картие? — И тя ми отправи фалшива усмивка, която не достигаше очите ѝ.
— Никога не те е бивало в драматичното изкуство — напомних ѝ.
— Всъщност е нищо. — Тя се опита да измъкне ръцете си от моите, но аз я хванах по-здраво. Ако тя не искаше да го изрече, тогава аз щях.
— Хората на Журден не са дружелюбни с теб.
Разбрах, че е истина, защото в погледа ѝ потрепна болка, преди да я прикрие с раздразнение.
— Какво ти казаха, Бриена? — настоях: гневът ми се надигна при мисълта. — Груби ли са?
— Не. Не е нещо неочаквано — възрази тя, сякаш ги защитаваше, сякаш вината беше нейна и от нея зависеше чия потомка е.
— Журден знае ли?
— Не. И бих те помолила да не му казваш, Картие.
— Не мислиш ли, че е редно баща ти да знае, че хората му те оскърбяват? Че неговите хора оскърбяват дъщеря му?
— Не ме оскърбяват. А ако го правеха, не бих искала Журден да узнае. — Тя освободи ръцете си от моите и се изправи, обръщайки се с лице към прозореца. — И така си има достатъчно грижи. И бих помислила, че разбираш това.
Наистина го разбирах. И въпреки това повече от всичко исках Бриена да се чувства, сякаш мястото ѝ е тук. Това почти засенчваше всичките ми други мисли — тя да бъде приета, да намери щастие. Исках да приеме като свой дом Мевана, тази дива земя, за която двамата с нея някога бяхме говорили по време на уроците. Половината от произхода и наследството ѝ бе в тази почва и не ме беше грижа от коя територия се е надигнала тя.
Изправих се и изтупах праха от бричовете си. Приближих се бавно и застанах точно зад нея, точно колкото да мога да почувствам топлината ѝ. Мълчахме, вперили погледи към земята отвъд счупеното стъкло, ливадите и горите, и могилите, които се извисяваха и се превръщаха в планини.
— Те гледат на мен като на дъщеря на Аленах. Не на Маккуин — каза тя тихо. — Смятат, че с измама съм накарала техния лорд да ме осинови.
И бях съкрушен, когато я чух да го признава. Можех да ѝ кажа в отговор безброй неща, като най-главното беше, че никога не съм гледал на нея като на Аленах, че я бях видял само каквато беше — дъщеря на Мевана и обична приятелка на кралицата. Но потиснах думите.
Най-сетне тя се обърна с лице към мен, погледът ѝ се вдигна към моя.
— Трябва им само още малко време — прошепна тя. — Време споменът за родния ми баща да избледнее, да им се докажа.
Беше права. Всички имахме нужда от време — време да се установим, време да се изцелим, време да открием кои трябва да станем.
А всичко, което можех да кажа, бе името ѝ, изречено сякаш в молитва.
— Бриена.
Ръката ми се вдигна: пръстите ми проследиха ръба на челюстта ѝ. Исках да я запечатам в паметта си, да изследвам линиите и извивките ѝ. И въпреки това пръстите ми спряха при брадичката ѝ, за да повдигна лицето ѝ, да гледам как слънчевата светлина танцува по бузите ѝ.
Дъхът ѝ секна и аз се наведох, за да го изтегля от нея. Целунах я нежно веднъж, два пъти, докато тя разтвори уста под моята, и открих, че е също толкова гладна, колкото и аз. Внезапно открих, че ръцете ми са в косата ѝ, пръстите — оплетени в коприната ѝ, изгубени в желанието да ѝ се предам напълно.
— Картие. — Тя се опита да изрече името ми: изпих звука от устните ѝ. Почувствах как ръцете ѝ се придвижват нагоре по гърба ми, улавят в шепи ризата ми и дърпат. Предупреждаваше ме, защото сега дочух стъпките, които се тътреха шумно точно отвъд вратата на кабинета.
С усилие се откъснах от нея: дишането ми беше повърхностно, докато някак се съвзех достатъчно, за да прошепна:
— Имаш вкус на откраднат меден сладкиш, Бриена Маккуин.
Тя се засмя, очите ѝ се смееха.
— Нищо ли не убягва на Ловкия лорд?
— Не и когато става дума за теб. — Осмелих се да я целуна отново, преди човекът отвън, който и да беше той, да стигне до кабинета, но нещо остро се притисна в крака ми. Изненадан, се облегнах назад и прокарах ръка надолу до полите ѝ, до бедрото ѝ. Там напипах твърдото очертание на кама под плата и срещнах погледа ѝ онемял, но въпреки това изпълнен със задоволство, че носи скрито хладно оръжие.
— Да, добре — почти заекна тя: бузите ѝ поруменяха. — Хайде сега, ние жените не можем да крием всичко в джобовете си, нали?
Седем
Донеси ми златната нишка
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин