Усмихнах се, скривайки лице в бокала си, само за миг.
— И какво те забавлява, Бриена Маккуин? — попита Пиърс, като забеляза.
Оставих ейла си и го погледнах:
— О, тъкмо си спомних, че шивачът приготвя нова рокля за мен за утре, поръбена с бяла кожа. Разбира се, вълнувам се да видя как изглежда.
От мястото си през два стола от мен Люк изсумтя, а после припряно се опита да прикрие звука, като се удари с юмрук по гърдите, сякаш се беше задавил. Пиърс хвърли поглед към брат ми с извита вежда. Люк най-сетне притихна, махвайки извинително с ръка, и Пиърс отново съсредоточи вниманието си върху мен с вълча усмивка.
— Бих искал да те видя облечена в бяла кожа.
При тези думи последва втори пристъп на кашлица, този път от Журден, който седеше от другата ми страна. Горкият татко — помислих си и едва не посегнах към ръката му: кокалчетата му бяха побелели, докато стискаше вилицата си.
Журден ми хвърли бърз таен поглед и видях предупредителната искрица в очите му. Значи, разигравах Пиърс твърде добре.
Посегнах към чинията с хляб. Пиърс също се пресегна към нея, пръстите ни се сблъскаха.
— Да ти отрежа ли нов резен? — попита той с престорена любезност, с очи, вперени — не твърде изненадващо — в деколтето ми.
Моите очи обаче бяха вперени в нещо съвсем друго. Ръкавът му се беше вдигнал леко нагоре по китката и върху бледата му кожа имаше тъмна татуировка, точно над бледосините очертания на вените му. Приличаше на буквата D, запълнена в центъра. Странно бе да избереш да отпечаташ подобно нещо за постоянно върху кожата си.
— Да, благодаря — казах, заставяйки погледа си да се отмести, преди той да види, че съм забелязала странния му знак.
Пиърс сложи резен ръжен хляб в чинията ми и разбрах, че е почти време, че бях оставила тази вечеря да се проточи достатъчно дълго.
— Може ли да попитам защо дойде да ни посетиш, Пиърс Халоран?
Пиърс отпи дълга глътка ейл: видях проблясващата пот по челото му и се опитах да не се наслаждавам на факта, че едва прикрива тревогата и нервността си.
— Донесох ти подарък — каза той и остави бокала си на масата. Ръката му посегна бързо към другия край на масата, където върху дъбовото дърво лежаха два меча, почиващи в позлатени ножници. Бяха навярно два от най-красивите мечове, които бях зървала някога, и беше нужна цялата ми сдържаност, за да не ги докосна, да не извадя от ножницата едно от хладните оръжия. — Донесох и един за баща ти.
Журден не отговори. Твърде зле му се удаваше да скрие раздразнението си от Пиърс.
— И защо ни донесе такива щедри дарове? — запитах: сърцето ми започна да бие по-бързо. С периферното си зрение видях, че Нийв се надигна от масата, а още няколко тъкачки я последваха. И че се отправят към една от страничните врати, готвейки се да внесат гоблена в залата, както бяхме планирали.
Можеш ли да ми намериш гоблен, чиято златна нишка никога не може да бъде открита? — бях попитала Нийв, след като скроих плана с Журден.
Нийв изглеждаше изненадана. Да, разбира се, че мога. Значи, гобленът ти трябва толкова скоро?
Още на вечеря тази вечер.
— Надявам се да спечеля благоволението ти, Бриена — отговори Пиърс и най-накрая ме погледна в очите.
Аз просто се взрях в него: тази минута се проточи сякаш цяла година и се опитах да не се сгърча от неудобство.
Той прекъсна погледа пръв, защото в другия край на залата настъпваше суматоха.
Не се налагаше да поглеждам: знаех, че тъкачките внасят гоблена, че мъжете им помагат да го закачат, така че да се виждат и двете страни.
— И какво е това? — попита Пиърс с лукава усмивка, играеща в ъгълчетата на устата му. — Подарък за мен, Бриена?
Изправих, се и осъзнах, че треперя, едва когато заобиколих до другия край на масата, за да застана между Пиърс и гоблена на подиума. Преглътнах с внезапно пресъхнала уста и в залата настъпи потискаща тишина. Почувствах тежестта на всички погледи да се събира върху мен. Гобленът, който Нийв ми беше избрала, бе прелестен: девойка насред градина, с положен на коленете ѝ меч, докато седеше сред цветята, вдигнала лице към небето. Обгръщаше я ореол от светлина, сякаш боговете я благославяха. Не би могла да избере по-подходящо изображение.
— Лорд Пиърс — започнах. — Първо, позволете ми да Ви благодаря, задето си дадохте труд да дойдете чак до замъка Фин толкова скоро след битка. Очевидно сте мислили за нас тази седмица.
Пиърс все още се усмихваше, но ме погледна с присвити очи: