— Няма да се преструвам повече. Дойдох да поискам ръката ти, Бриена Маккуин, да спечеля благоволението ти като моя съпруга. Приемаш ли дара ми, този меч?
Със сигурност беше донесъл най-доброто от своя дом — помислих си, устоявайки на порива да се възхитя на мечовете. И въпреки това колко притъпен бе характерът му в сравнение със стоманата.
— Предполагам, че не сте запознат с една от традициите на нашия дом — продължих.
— Каква традиция? — изрече през зъби Пиърс.
— Че женитбата извън дома Маккуин изисква предизвикателство.
Той се засмя, за да прикрие смущението си:
— Много добре. Ще се включа в игрите ти.
Изкарваше ме дете. Придадох си твърдост, за да приема обидата му, и хвърлих поглед през рамо, за да се възхитя на гоблена.
— Във всеки гоблен на дома Маккуин се крие златна нишка, която тъкачката е скрила сред вътъците. — Замълчах за миг, за да срещна студения поглед на Пиърс. — Донесете ми златната нишка, която се крие в този гоблен, и ще приема меча ви и ще ви дам благоволението си.
Той се изправи веднага, при което съдовете по масата издрънчаха. Ако съдех по наперената му крачка, смяташе, че задачата ще е много проста, че ще успее да разучи сложната изработка и да открие златната нишка.
Хвърлих поглед към баща си, към брат си. Журден изглеждаше като издялан от камък, с червендалесто лице, застинало в смръщено изражение, свил ръка в юмрук до чинията си. Люк просто завъртя очи, когато Пиърс мина покрай него, и си наля нова чаша ейл и се отпусна в стола си, сякаш се подготвяше за голямо забавление.
Пиърс застана пред гоблена: пръстите му веднага се насочиха към ореола около лицето и косата на девойката — най-очевидното място, където да се скрие нещо златисто. Но петте минути изучаване се превърнаха в десет, а десетте — в трийсет. Пиърс Халоран издържа четиресет и пет минути, преди да се предаде, вдигайки ръце в пристъп на безсилен гняв.
— Никой човек не би могъл да открие такава нишка — изсумтя подигравателно той.
— Тогава съжалявам, но не мога да приема меча Ви — казах.
Той зяпна към мен: шокът се преобрази в злобна гримаса, когато внезапно избухнаха аплодисменти. Половината зала — половината хора от дома Маккуин — ликуваха, подкрепяха ме.
— Много добре тогава — каза Пиърс с изненадващо спокоен тон. С решителни крачки се качи отново до подиума и взе двата меча, които беше донесъл. Но после се приближи към мен, за да застане с лице, ужасно близо до моето. Усетих миризмата на чесън в дъха му, видях налетите с кръв вени на очите му, когато прошепна: — Ще съжаляваш за това, Бриена Маккуин.
Исках да отвърна, да му прошепна в отговор някаква заплаха. Но той се обърна толкова бързо, че не ми даде време, и излезе припряно от залата: придружаващите го стражи се надигнаха от масите си, за да го последват.
Вълнението секна и хората от дома Маккуин, които ме бяха приветствали, отново седнаха и се заеха пак с вечерята си. Почувствах погледа на Нийв: погледнах я и видях, че се хили възторжено. Опитах се да се усмихна в отговор, но до нея имаше една по-възрастна жена, която ме гледаше с такова отвращение, че почувствах как облекчението ми се стопява, оставяйки ме изстинала и разтревожена.
— Браво — прошепна Журден: гласът му прозвуча плътно зад мен.
Обърнах се и видях баща си, застанал в сянката ми: улови ме за лакътя, сякаш усетил, че всеки миг ще се свлека.
— Нанесох му огромно оскърбление — прошепнах в отговор: думите дращеха по гърлото ми. — Не си дадох сметка, че ще се разгневи толкова.
— Какво ти каза точно преди да си тръгне? — попита тихо Журден.
— Нищо важно — излъгах. Не желаех да повтарям заканата на Пиърс.
— Е, не му позволявай да те разстрои — каза баща ми, отвеждайки ме обратно до стола ми. — Той не е нищо повече от невръстно пале, на което току-що са взели кокала. Ние сме силните тук.
Молех се Журден да е прав. Защото не знаех главата на змията ли бях настъпила току-що, или опашката ѝ.
Осем
Къде си, Ейдън?
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
Време беше да напиша оплакванията си срещу дома Ланън и въпреки това не знаех откъде да започна.
След вечеря се оттеглих в покоите си и седнах пред писалището на майка ми — една от малкото мебели, за които бях настоял да останат след разчистването на замъка — и се взрях в празен лист пергамент, с перодръжка в ръка, с отворена в очакване мастилница.
В стаята ми бе смразяващо студено: прозорците още бяха счупени, тъй като бях предпочел да сменя първо други, по-биещи на очи прозорци. Въпреки че засега Дери бе заковал с дъски касите на прозорците, чувах безспирния вой на вятъра. Чувствах горчивината в мозаечните подове, тъмнината, която сякаш ме държеше за глезените.