Поклатих глава, за да отрека, че това съм аз, но Ейлийн хвана лицето ми в ръцете си, за да ме задържи. В очите ѝ вече нямаше сълзи. Не, сега имаше огън, горяща омраза, и почувствах как тя пламва и в собственото ми сърце.
— Ще запиша всичките ни оплаквания, за да ги представиш на процеса — каза тя. — След като бъдат прочетени, искам да погледнеш Деклан Ланън в очите и да прокълнеш него и неговия дом. Искам да бъдеш началото на края му, да отмъстиш за майка си и сестра си.
Не дадох клетва за това. Нима майка ми не бе от рода Ланън? Дали още имах далечни роднини сред тях? Липсваше ми смелост да попитам Ейлийн, да спомена писмото на Лили, което бях намерил. Но съгласието ми, готовността ми да направя каквото заръчваше сигурно са проличали в очите ми.
Все още стоях на колене на пода, когато отново го чух във воя на вятъра.
Къде си, Ейдън?
Този път отговорих на тъмнината.
Тук съм, Деклан. И идвам за теб.
Девет
Острието на истината
Бриена
Територията на лорд Маккуин, замъкът Фин
На другата сутрин опаковах пособията си за писане и се върнах в тъкачницата.
Този път застанах на прага и почуках по трегера отгоре, за да оповестя присъствието си: очите ми обходиха обширното помещение за тъкане и жените, вече трудещи се усърдно.
— Добро утро — поздравих възможно най-ведро.
След снощи тъкачките несъмнено ме обсъждаха. И бях решила да не се крия от такива разговори, а да ги посрещам директно.
Имаше навярно общо шейсет жени, които работеха по различни задачи. Някои бяха на становете, вмъквайки вътъците в гоблените. Други седяха на една маса и рисуваха изображенията, които щяха да бъдат пресъздадени в нишки на гоблени. Трети все още предяха вълна. Тъкмо там беше Нийв, седнала до един чекрък в поток от утринна светлина, която обагряше прекрасната ѝ коса в златисто. Забелязах, че очите ѝ светнаха при вида ми, а от усмивката, която подръпна ъгълчетата на устата ѝ, разбрах, че иска да ме покани в тъкачницата. Но не помръдна, защото до нея отново беше онази по-възрастна жена, същата, която ме бе гледала гневно снощи, след като Пиърс си тръгна.
— Можем ли да ти помогнем? — попита жената с внимателен и въпреки това не много гостоприемен тон. В косата ѝ имаше голям сив кичур, а на ъгловатото ѝ лице — намръщено изражение. Единственото движение, което направи, беше да положи напуканата си ръка върху рамото на Нийв, сякаш за да я задържи на място.
Поех си дълбоко дъх: ръката ми си играеше с презрамката на кожената ми раница.
— Баща ми ме помоли да помогна със събирането на оплакванията от хората на Маккуин, за да ги представим на процеса срещу Ланън.
Никой не проговори и започнах да осъзнавам, че жената до Нийв е главната тъкачка, че не мога да бъда допусната да вляза на това място без нейната благословия.
— Защо да излагаме оплакванията си пред теб? — попита жената.
За миг бях безмълвна.
— Бъди любезна към девойчето, Бета — обади се от другия край на залата друга тъкачка, със сплетена във венец от плитки коса. — Благоразумно ще е да помниш, че е дъщеря на лорд Маккуин.
— И как стана всичко това, хмм? — попита ме Бета. — Лорд Маккуин знаеше ли чия дъщеря си в действителност, когато те осинови?
Стоях безмълвна, сърцето ми удряше в гърдите като юмрук. Почувствах как топлината се надига в лицето ми. Не исках да говоря с хората на Маккуин по друг начин, освен честно. И въпреки това, ако отговорех на въпроса на Бета, щеше да изглежда, че съм заблудила Журден. Защото когато ме осинови, той не знаеше, че съм дъщеря на Брендан Аленах: но и аз не знаех. И въпреки всичко знаех, че ако го кажа, то само ще прозвучи неубедително на тези жени.
— Дойдох да запиша оплакванията по молба на баща си — повторих с напрегнат тон. — Ще седна точно зад главната врата. Ако някой желае да запиша думите му, може да дойде при мен там.
Нарочно не погледнах към Нийв, тъй като се безпокоях, че ако го сторя, може да изгубя самообладание и тръгнах обратно надолу по коридора, излязох от преддверието и отвъд входната врата, на утринната светлина. Намерих си един пън, на който да седна точно под прозорците, и се настаних там, заровила ботушите си във високата трева.
Не знам колко време чаках с вятъра, пощипващ лицето ми, загърната плътно в наметалото си на адепт, затиснала снопчето си листове с камък, с мастилото и перодръжката, приготвени в очакване. Дочувах как жените си говорят: не можех да различа думите им през стъклата на прозорците. Чаках, докато сенките се удължиха и вече не чувствах ръцете си: истината се забиваше като остър шип в сърцето ми.