— Значи, това е Ловкият лорд, завърнал се от мъртвите — каза Гроня и най-сетне се усмихна: последната светлина проблесна по зъбите ѝ. — Трябва да кажа, лорд Ейдън, че съм Ви признателна за поканата.
— За мен е удоволствие да Ви посрещна тук, в замъка Брай — казах и едва не ѝ се поклоних, както щях да направя във Валения. Но после Гроня слезе от коня си и подаде ръка, а аз я стиснах: общоприет мевански поздрав.
— Моят съпруг, лорд Роуан — каза тя, като се обърна към лорда, застанал малко зад нея.
Протегнах ръка и на него.
— Моля, заповядайте в залата — казах, въвеждайки ги в топлината и светлината на огъня.
Вечерята започна малко неловко. Не исках да им задавам твърде много лични въпроси, и изглежда, че и те изпитваха същото. Но щом Ейлийн сложи на масата кейк с пикантни подправки и горещ чай, зарязах любезността.
— Как се справят напоследък вашият дом и хората Ви? — попитах.
— Имате предвид как домът Дермот оцелява през изминалите двайсет и пет години? — контрира иронично Гроня. — Току-що наследих властта над дома от покойната си майка, която се помина тази пролет. Тя беше мъдра, и се постара да не попада пред погледа на семейство Ланън. Нашите хора рядко напускаха границите ни, а майка ми посещаваше двора само веднъж на сезон, до голяма степен поради факта че беше жена и караше Гилрой да се чувства неловко. Изпращаше му сол и подправки: той ни оставяше на мира през повечето време.
— Това, че се намирахме в далечния север, помагаше — добави Роуан и хвърли поглед към съпругата си. — Твърдината на Ланън беше на юг, макар че все пак трябваше да се справяме с рода Халоран.
Гроня кимна:
— Да. Семейство Халоран, а не Ланън бяха най-големият ни проблем през изминалите няколко десетилетия.
— Какво правеха семейство Халоран? — попитах тихо.
— Главно грабителски набези — отвърна тя. — Беше им лесно, тъй като споделяме обща териториална граница. Крадяха добитък от загражденията ни и храна от складовете ни. Ако им окажехме съпротива, опожаряваха селата ни. На няколко пъти изнасилваха жените ни. Имаше доста зими, в които бяхме на ръба на гладната смърт. Оцелявахме в такива моменти благодарение на семейство Маккари, които деляха запасите си с нас.
— В такъв случай, значи, сте близки с дома Маккари? — попитах и при тези думи Гроня се засмя.
— Ах, лорд Ейдън, спокойно можете да ме попитате направо.
— Имате ли съюз с тях?
— Да — отговори тя. — Съюз, сключен само преди пет години. Но такъв, който няма да бъде лесно нарушен. — Зачудих се дали се опитваше да ми каже, че може да е трудно между нас да се формира съюз, тъй като между Маккуин и Маккари исторически все още имаше вражда.
Размърдах се в стола си и избутах чинията с десерта си настрана.
— Не бих дръзнал да искам от Вас да развалите съюз, опазил Вас и хората Ви живи, лейди Гроня.
— Тогава за какво молите, лорд Ейдън?
— Да се закълнете открито във вярност на Изолда Кавана, че ще я подкрепите като законна кралица на това кралство.
За миг Гроня просто се взираше в мен, но в ъгълчетата на устните ѝ имаше усмивка.
— Изолда Кавана. Как копнеех да изрека името ѝ през изминалите няколко години. — Тя погледна съпруга си, който я наблюдаваше внимателно. Сякаш разговаряха чрез мислите си, чрез погледите си. — Все още не мога да се закълна в нищо, лорд Ейдън. — Насочи вниманието си обратно към мен. — Това, за което моля, е разговор насаме с Изолда Кавана. Ако го получа, ще обявя подкрепата си.
— Тогава ще се погрижа да разговаряте с кралицата.
— Вече я наричате така? — В тона ѝ нямаше насмешка, единствено любопитство.
— Винаги съм я възприемал така — отвърнах. — Още откакто бяхме деца.
— И имате доверие на нея… и на магията ѝ?
Бях поразен от въпроса на Гроня.
— Готов съм да поверя живота си на Изолда — отвърнах искрено. — Въпреки че ще позволите ли да попитам какво в магията ѝ Ви интересува?
Гроня не каза нищо. Но отново хвърли поглед към Роуан.
Светлината на свещите потрепна, макар да нямаше течение. Сенките започнаха да се промъкват по масата сякаш оживяваха. В периферното ми зрение светлината и тъмнината се преплетоха и раздвижиха като в танц. А косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Изпитах внезапното усещане, че семейство Дермот си говорят, че умовете им разговарят. Че между тях преминава невидимо течение и единственото друго преживяване, на което бих могъл да го оприлича, беше моментът, когато Бриена окачи Камъка на здрача на шията на Изолда, мигът, когато магията се пробуди.