Тя мълчеше. Мълчанието ѝ ме накара да погледна към нея, към потреса и ужаса в очите ѝ.
— Не е сирак — промълви Гроня. — Казва се Юън. И е син на Деклан Ланън.
Част втора
Процесът
Единайсет
Полумесеци
Бриена
На път към Лионес, границата между териториите на Маккуин и Морган
— Защо се бави Морган?
Дъхът на нетърпеливия Журден образуваше облачета, утринният скреж още блестеше по земята, докато чакахме Картие и семейство Дермот. Седях тихо върху кобилата си между Люк и баща ми: четиримата ни пазачи също бяха на коне и чакаха на почтително разстояние зад нас. Бяхме напълно готови, мислите ни клоняха неспокойно към пътуването, към процеса, който ни очакваше. И докато минутите се влачеха и стояхме все така под дърветата на границата между териториите на Маккуин и Морган, започнах да чувствам как тревогите ми се усилват. Картие закъсняваше с почти половин час. А той никога не закъсняваше.
— Наистина се разбрахме да се срещнем тук, нали? — попита Журден и смушка коня си напред. Взря се намръщено към пътя, който се виеше към замъка Брай. Не можеше да види далече: мъглата още бе плътна и проблясваше като воал в светлината на зората.
— Мислите ли, че нещо се е объркало снощи? — попита Люк. — Със семейство Дермот?
Това беше единственото вероятно обяснение, за което се сещах, и се опитах да преглътна буцата от страх в гърлото си.
Кобилата ми наостри слух и ушите ѝ се насочиха напред.
Спрях поглед върху мъглата в очакване: сърцето ми започна да бие по-бързо, когато най-сетне чух тропота от много копита по пътя. В ножница на гърба си носех меч: ръката ми почти посегна към ръкохватката, но Картие проби мъглата пръв: слънцето улови златния обръч върху челото му. За миг не го познах.
Лененорусата му коса беше сплетена на плитки. Носеше кожени дрехи и бе наметнат с животинска кожа с козина, вместо с наметалото си на адепт. Изглеждаше студен като камък, със сдържано изражение, така че нямах представа какво чувства, какво мисли.
А после той ме погледна и видях как нещо у него се отпуска съвсем мъничко, как някакъв възел се разхлабва, сякаш най-сетне можеше да диша.
— Извинявам се, че закъснях — каза той: скопеният му кон рязко спря.
Нямахме възможност да отговорим, защото семейство Дермот бяха точно зад него.
Погледът на Гроня се насочи право към мен, сякаш между нас имаше невидима връзка.
— С нетърпение чаках да срещна жената, открила камъка — каза тя и се усмихна.
Отвърнах на усмивката ѝ:
— Както аз пък чаках с нетърпение да се запозная с лейди Дермот.
— Тогава ще яздиш ли редом с мен?
Кимнах: кобилата ми се изравни с внушителния ѝ товарен кон. Журден казваше нещо, но не долових напълно думите му: почувствах погледа на Картие и вдигнах очи да го посрещна.
Защо закъсня? — исках да го попитам.
Сигурно беше видял въпроса в очите ми, защото отмести поглед от мен, сякаш не искаше да отговори.
Започнахме пътуването си: Журден налагаше енергично темпо. Хубавото на ездата беше, че не оставяше възможност за разговор и можех изцяло да се потопя в мислите си.
Опитах се да измисля причина за студенината на Картие и когато това ми причини твърде силна сърдечна болка, минах на следващата болезнена мисъл. Нийв.
Моята сестра. Имам сестра.
Почти не бях на себе си, откакто Дилън разкри коя е Нийв.
Искаше ми се да взема ръката ѝ в своята, да я погледна внимателно, да слушам гласа ѝ. И въпреки това не бях имала възможност да говоря с нея от разкритието на Дилън насам.
Питах се дали по някакъв начин така бе най-добре, за да ми даде време да се приспособя към факта, че съм свързана с Нийв чрез Аленах, че Нийв е наполовина моя кръв. А Дилън беше настоял да не ѝ разкривам нищо.
Когато дойде подходящият момент, ще ѝ кажем, че е Ваша сестра. Ще ѝ кажем кой е баща ѝ.
Най-накрая темпото ни се забави, за да позволим на конете да си починат, като преминат в равен ход, и аз се озовах яздейки сама с лейди Гроня: мъжете бяха малко пред нас.
— Наметалото ти е прекрасно — каза Гроня, проследявайки с поглед наметалото ми на адепт.
— Благодаря. — Помъчих се да измисля в отговор някакъв комплимент, но в крайна сметка реших, че е най-добре да изчакам и да видя за какво всъщност иска Гроня да разговаряме, защото бе понижила тон, сякаш не искаше мъжете да ни чуят.
— Навярно ще основеш Дом на познанието тук? На север? — попита тя, когато Картие хвърли поглед през рамо и очите му се насочиха право към мен.