— Надявам се да го направя — отвърнах: очите ми срещнаха отново тези на Картие, преди той да се обърне на седлото. Каза нещо на Роуан Дермот, който яздеше до него.
— Откога познаваш лорд Ейдън?
— От осем години — отвърнах.
— Значи, го познаваш от доста време — отбеляза Гроня. — В такъв случай той ли ти помогна да откриеш Камъка на здрача?
— Не. — Колебаех се да издам твърде много: все още не знаех дали Гроня ще се обедини с нас, или не и това ме изнервяше леко, сякаш всяка дума, която кажех, можеше да повлияе на решението ѝ по един или друг начин.
Тя се усмихна, доловила колебанието ми.
— Карам те да се чувстваш неудобно. Нямам такова намерение. Просто съм любопитна как всички вие, бунтовниците, се вписвате един с друг, за да ви опозная по-добре.
Погледнах я с усмивка:
— Не ме карате да се чувствам неудобно, лейди. — Размърдах се на седлото: краката ми вече бяха схванати. — Маккуин ме осинови, когато научи, че притежавам познания за местонахождението на камъка. Люк стана мой брат и ми се струва, че винаги сме били брат и сестра. Лорд Ейдън беше мой наставник в продължение на няколко години. Открих истинската му самоличност само преди няколко седмици.
— Това сигурно е било доста шокиращо — отбеляза Гроня весело.
Почти се засмях:
— Да.
За миг мълчахме: гласът на Люк достигна обратно до нас, докато драматично разказваше на мъжете някаква история.
— Просто искам да знаеш — прошепна Гроня, — че мигновено приемам всяка жена, която презира Пиърс Халоран, като своя съюзница.
Признанието ѝ ме изненада. Срещнах погледа ѝ отново: сърцето ми се стопли от предложението за приятелство и сега аз бях тази, която преливаше от въпроси.
— А, значи сте чули. В такъв случай го познавате добре?
Гроня изсумтя:
— За нещастие, да. Той и неговата шайка разбойници тормозят хората ми през изминалите две години.
— Много ми е неприятно да чуя такова нещо — отвърнах наскърбена. Направих пауза, спомняйки си последното нещо, което Пиърс ми каза — Ще съжаляваш за това. — Може ли да Ви попитам… Той отмъстителен човек ли е?
Гроня замълча за момент, но после насочи вниманието си към мен и видях, че между нас няма прикрития или маски, че ще ми отговори честно.
— Той е страхливец. Никога не напада сам, само когато има многочислена подкрепа. Много пъти съм мислила за него като за марионетка и може би друг човек е ръководил нещата, давал му е заповеди, дърпал му е конците. Защото не е най-умното същество, на което съм попадала, но въпреки това… никога не забравя нанесено оскърбление.
Обмислих думите ѝ: обзе ме още по-дълбок ужас.
— Забелязах знак от вътрешната страна на китката му.
— Да — каза Гроня. — Знакът на полумесеца. Това е знак за благословията на дома Ланън. Онези, приели знака трайно върху кожата си, си осигурили трайно благоволението на Гилрой, без значение от кой дом произхождат. Той им бил даден, след като са се заклели във вярност. Те са най-верните последователи на краля.
Какъвто трябваше да е Пиърс. Стомахът ми се разбунтува.
— А ако разгледаш внимателно гербовете на домовете Халоран, Каран и Аленах… — Тя направи крака пауза и предположих, че знае, че съм незаконна дъщеря на Брендан Аленах. — Направили са леко допълнение към гербовете си. Донякъде е трудно за откриване, скрито в украсата, но те уверявам, че ако се вгледаш внимателно, ще видиш полумесеца. Техният начин да заявят, че са верни главно на дома Ланън, дори повече, отколкото на собствения си дом.
— Значи, противниците на кралицата могат да бъдат лесно открити — промърморих, — само като им вдигнем нагоре ръкавите.
Гроня кимна, с проблясващ пламък в тъмните си очи:
— Да, Бриена Маккуин. Бих започнала с тях, ако това, от което се боиш, е съпротива срещу Изолда Кавана.
Конете ни почти бяха спрели на пътя.
Дължах ѝ сведения в замяна. И усещах как неизплатеният дълг витае между нас.
— Питайте ме каквото и да е — прошепнах. — И ще Ви го кажа.
Гроня не се поколеба:
— Камъкът на здрача. Изгори ли някого от вас?
Имаше предвид легендарната история за това как камъкът изгаря онези, които не притежават магия — най-простият начин да се провери дали човек принадлежи към дома Кавана, или не.
— Държах го в медальон с капаче, докато го носех, и въпреки това чувствах топлината му на моменти — отговорих. — Никой друг не се опита да го докосне, освен Изолда, така че не мога да отговоря напълно на този въпрос.