Тя искаше да каже още нещо, но бяхме прекъснати от Журден, който се бе приближил обратно в тръс, за да ни нагледа.
— Дами? Готови ли сме да продължим с по-усилно темпо?
— Разбира се, че да, лорд Маккуин — отвърна Гроня спокойно с усмивка. — Ще Ви следваме.
Баща ми кимна и хвърли поглед към мен, преди да обърне коня си.
— Колкото до Пиърс Халоран — каза Гроня и хвана поводите, когато конете ни преминаха в тръс. Трябваше да пришпоря кобилата си да се забърза, за да не изостава от скопения ѝ кон, за да чуя последния ѝ съвет… — Пази си гърба, Бриена.
Дванайсет
Горчивите дялове
Картие
Кралският замък Лионес, територията на лорд Бърк
Три дни до процеса
Томас беше син на Деклан. Държах под покрива си сина на Деклан. Което означаваше, че — непреднамерено — съм давал подслон на един Ланън през изминалите две седмици.
Когато Гроня ми каза кое всъщност е момчето, бях скочил от масата, за да го повикам обратно, несигурен как да постъпя по отношение на това. На него. Но Томас — чието истинско име бе Юън — беше изчезнал, стрелвайки се в сенките на замъка. Бях се изкушавал да преобърна всяка мебел, за да го намеря, да говоря с него. А после бях осъзнал точно на кого подражавам, сякаш този замък беше прокълнат, и се бях почувствал изключително зле.
Къде си, Юън?
Позволих му да остане скрит и отидох при Ейлийн, питайки се… дали тя знаеше? Знаеше ли, че синът на Деклан е мой вестоносец? Че синът на Деклан се беше привързал към мен?
— Ще наглеждаш ли Томас, докато ме няма? — бях я попитал, опитвайки се да изглеждам спокоен.
— Разбира се, лорд Ейдън. Ще се постарая да получава грижи — бе отвърнала тя. — Не се безпокойте за него.
О, със сигурност щях да се безпокоя за него. Ето че закрилях сина на врага си. Ето че се привързвах към момчето, преструвайки се, че то е един от моите хора, млад сирак от дома Морган, който се нуждае от мен. Оставях го да спи в стаите ми и да се храни на масата ми, позволявах му да ме следва като сянка. Ето че се грижех за него, когато трябваше да е окован във вериги с останалите от семейството си, държан под ключ в тъмницата на замъка.
Богове.
Ейлийн не знаеше кой е Юън. Ясно ми бе, че не знае. И не мисля, че някой от хората ми го е познал, най-вероятно защото всички от дома Морган бяха останали във владение на лорд Бърк и никога не бяха ходили в кралския замък, където биха зърнали внука на краля.
Гроня Дермот обаче със сигурност беше ходила. И сега, когато знаеше за това, държеше надвиснала над главата ми мрачна тайна и не знаех дали ще остави тази тайна да падне и да ме смаже.
Отидох право в кабинета си, за да поседя насаме за миг. В покрива още имаше дупка. Бях се проснал на мръсния под и останах там възможно най-дълго, подреждайки мислите си. Честта ми ме задължаваше да закрилям едно дете, което бе дошло при мен за помощ — което бях обещал, че ще закрилям — и въпреки това една ужасна отговорност ме задължаваше да предам Юън, да го отведа в тъмницата при близките му, да го накарам да се изправи на съд заедно с тях.
Как трябваше да постъпя?
Претеглих вариантите, питайки се дали не трябваше всъщност да го отведа в Лионес, както настойчиво умоляваше, дали трябваше да го предам в ръцете на Изолда и да кажа: Ето го. Изгубеният принц на дома Ланън, за когото никой не говори. Окови го задно с баща му.
Именно това беше редно да сторя, именно това би направил един лорд от дома Морган.
И въпреки това не можех.
Ако не можете да го намерите, не можете да го отведете.
Бях повикал семейство Дермот да дойдат в кабинета ми. Независимо че все още нямаше мебели, за да седнат, нито запален огън в пропуканото огнище, а небето надзърташе през прозорците.
Гроня бе забелязала всички изпочупени парчета в стаята, онези счупени парчета, които се бях опитал да скрия от нея. И въпреки това не каза нищо за запуснатия вид на мястото или за Юън. Застана до Роуан и се взря в мен в очакване.
— Не знаех, че е той — казах, с напрегнат тон.
— Зная, лорд Ейдън. — Помислих си, че изпитва жал към мен, докато не склоних да я погледна, и видях, че в очите ѝ има нотка на съчувствие. — Роуан и аз не искаме да говорим за това — ще се държим, сякаш изобщо не сме го видели, ако смятате, че именно това е най-добре за вашия дом.
Исках да ѝ вярвам. И въпреки това знаех, че е твърде вероятно да запазва зловещата ми тайна в паметта си, за да я извади на бял свят в по-късен момент да ме разобличи.