— Как мога да Ви имам доверие? — запитах хрипливо, знаейки, че сутринта отминава, че би трябвало да сме на път, за да се срещнем с хората от дома Маккуин.
— Как някой от нас се доверява на когото и да е напоследък? — контрира тя. — Нека думата ми Ви бъде достатъчна.
Не бе отговорът, който търсех. Но после си спомних разговора ни от предишната вечер: как тя бе отклонила предположението ми, че семейство Дермот неотдавна са открили, че в кръвта им има следа от магия. Беше необосновано предчувствие и все пак само на тази косвена следа можех да разчитам.
Гроня също го знаеше. В позата ѝ имаше скованост, докато ме предизвикваше да повдигна отново въпроса.
По тази причина пътуването през този ден се оказа много дълго.
Докато стигнем до Лионес, времето се бе развалило. От запад ни връхлетя с тътен късна следобедна буря: всички бяхме подгизнали и смълчани, докато яздехме към замъка: пътят се бе превърнал почти в блато от всичкия дъжд и кал.
Погледът ми бе вперен в Бриена, докато минавахме през портите на замъка и най-накрая спряхме в кралския вътрешен двор. Наметалото ѝ на адепт беше обсипано с петънца от кал, от плитките в дългата ѝ кафява коса капеше дъжд и въпреки това тя се усмихваше, смееше се заедно с Гроня.
Изолда стоеше под арката на вътрешния двор въпреки дъжда, облечена в проста зелена рокля, с колан от преплетени нишки сребро на кръста. Камъкът на здрача висеше от шията ѝ сияещ в бурята, а червената ѝ коса бе прибрана назад в безброй малки плитки. Загледах как се усмихва, ръкувайки се с Гроня и Роуан, сякаш беше тяхна стара позната, а не жена, на която предстои да се възкачи на трона. У нея имаше някакво смирение, както и излъчване на загадъчност, и това ме накара да си спомня каква беше, когато бяхме деца, когато двамата с нея бяхме научили кои сме всъщност: че аз съм наследникът на Морган, а на нея е предопределено да стане северната кралица.
Тя беше тиха и кротка: от онези деца, които забелязват много повече, отколкото дават да се разбере. От онези деца, за които никой не подозира, че ще извадят оръжие. Поради това двамата с нея бързо се бяхме сприятелили и си бяхме създали традиция да подслушваме бащите си, когато се срещаха тайно веднъж годишно, за да обсъждат стратегии и планове да се завърнат у дома в Мевана.
— Искат да ме направят кралица, Тео — беше ми прошепнала Изолда ужасена.
Бях на единайсет, тя бе на тринайсет и седяхме в един дрешник и слушахме плановете на бащите си, ужасната им мъка по изгубената ни родина. Люк беше с нас, разбира се, отегчен до сълзи и оплакващ се заради топчетата нафталин. Но това беше моментът, когато всички осъзнахме… ако бащите ни успееха, Изолда щеше да бъде кралица.
— Трябваше да е сестра ми — бе продължила тя. — Не аз. Шей трябваше да бъде кралица.
По-голямата ѝ сестра, която бе загинала редом с майка си по време на първия бунт.
— Ще бъдеш най-великата кралица, която северът е виждал някога — бях ѝ казал.
И ето че бяхме тук сега, петнайсет години по-късно, застанали на кралска земя, в навечерието на коронацията ѝ.
Изолда сигурно беше прочела мислите ми, защото срещна погледа ми през дъжда и се усмихна.
— Няма да ни е от никаква полза, ако се простудите от този дъжд, лейди — казах.
Тя се засмя. Камъкът на здрача потрепна в ясносиньо и златно, сякаш почувства вълните на развеселеността ѝ.
— Забравяш, Ейдън, че владея магия, която подпомага изцеляването.
— Не забравям нищо — напомних ѝ, но се усмихвах, докато тръгвах редом с нея.
Последвахме другите: ботушите ни потракваха по влажния под.
— Как са нещата тук? — попитах тихо, докато продължавахме да навлизаме по-навътре в замъка, към крилото за гости.
— Спокойно е, макар че нямаше почти никакво време за почивка — отвърна кралицата точно толкова тихо, че гласовете ни да не стигат надалече. — Имам новини, които да споделя с всички ви. Казах на семейство Маккуин, че съм свикала среща, след като се освежите.
Спряхме, когато стигнахме до разклонение на коридора: от железни куки в стената висяха фенери. Чух хората от дома Маккуин и семейство Дермот: гласовете им заглъхнаха, когато продължиха към определените си стаи.
— Лейди Дермот помоли за разговор насаме с теб — промърморих, заслушан в капките дъжд, стичащи се от дрехите ми.
— Знам — отвърна Изолда. — Забелязах го в очите ѝ. Ще се погрижа това да стане на сутринта.
Исках да кажа още нещо, но се възпрях, спомняйки си, че в този замък има много уши, че не бива да разгласявам мислите си по коридорите.
— Вървете и се погрижете за себе си, лорд Морган — каза кралицата, а после добави весело: — Преди да се простудите и да съм принудена да Ви лекувам.