— Всичко това означава — продължи Изолда, като погледна Бриена, сякаш черпеше сила и кураж от нея, — че има огромен списък с оплаквания срещу дома Ланън като цяло, не само ограничен до бившия крал. Съпругата му, Уна, също е участвала в изтезания и побоища, както и синът им, принц Деклан. Баща ми и аз събрахме оплакванията точно както сте направили вие, и не се съмнявам, че този списък ще продължи да расте, докато още хора проговарят. Че няма да има надежда за това семейство.
— Нима казвате, лейди — вметна Журден внимателно, — че няма нужда да изправяме семейство Ланън на съд?
— Не, милорд — отвърна Изолда. — Спрямо тях ще бъдат изпълнени формалностите по провеждане на процес, за да се приключи с това и да бъде въздадено правосъдие. Искаме да се отличим с това, че излизаме от мрака на Ланън, като се превърнем в ера на светлина.
Стаята беше притихнала. Люк беше този, който наруши тишината:
— Срещу тях ще бъдат изпълнени формалностите?
— Гласът на хората, а не моят, е този, който трябва да бъде чут — каза кралицата. Лицето ѝ бе станало бледо като кост. — А хората вече решиха съдбата на семейство Ланън.
И разбрах какво се кани да каже. Разбрах какво се задава, защото това беше история, това бяха горчивите дялове, както го наричаха старите балади, така се постъпваше в Мевана. Нима не бях изказал подобна мисъл пред Журден, Люк и Бриена преди много вечери, когато бяхме започнали да планираме втория етап от революцията си?
И въпреки това се почувствах зашеметен, докато го чаках.
В погледа на Изолда имаше тъмен пламък: милостта срещаше справедливостта, двайсет и пет години на укриване и мрак и ужас, двайсет и пет години на мъртви майки и мъртви сестри, на погубени домове и хора, на животи, които никога не можеха да бъдат върнати обратно.
Но как започваха да се разпадат на части нещата, когато врагът ти вече не бе просто име, а лице, глас, малко момче с червена коса.
Изолда погледна право към мен, сякаш долавяше, че в мен се води вътрешен конфликт, че се измъчвам между желанието да ѝ кажа и желанието да скрия момчето…
— Цялото семейство Ланън трябва да бъде екзекутирано.
Тринайсет
Среднощни недоумения
Бриена
Три дни до съдебния процес
След като срещата ни приключи, Изолда ме придружи обратно до стаите ми. Седнахме пред огъня в огнището ми, слушайки как бурята шиба прозорците.
— Знам, че си уморена от целодневното пътуване, затова ще бъда кратка — каза Изолда. — Но много силно исках да поговоря с теб за няколко неща. Главно за коронацията. Знам, че цялото ни внимание е съсредоточено върху процеса, но коронацията е само след няколко седмици и имам нужда от помощ с планирането ѝ.
— Разбира се. — Посегнах за раницата си и извадих пособията си за писане. Докато кралицата излагаше идеите си, аз ги записвах и се опитвах да ги подредя. Картие ми беше разказал веднъж, че кралиците на Мевана винаги били короновани в гората, и точно щях да споделя това, когато чух тропот зад прозореца. Изолда се вцепени. Покоите ми бяха разделени на две стаи: едната — за посетители, където седяхме, и една — за спалня: оттам идваше шумът.
— Какво беше това? — Оставих настрана хартията и перодръжката си и се надигнах от стола си: трясъкът се разнесе отново по-силно. Почти звучеше, сякаш някой се опитва да отвори прозореца на спалнята…
Посегнах за меча си, който лежеше прибран в ножница на дивана, а Изолда измъкна кама от ботуша си.
— Стойте зад мен — прошепнах ѝ, когато се изправи.
Кралицата ме последва в тъмнината на спалнята ми: стоманата на оръжията ни улови проблясъка на мълния.
Видях го веднага — прозорецът беше отворен и се тряскаше от порива на бурята, а дъждът плискаше по перваза и пода. В стаята имаше някой: дочух тежкото му задъхано дишане, когато пристъпих по-навътре в тъмнината. Когато раздвоената мълния блесна отново, сребристият цвят очерта силуета на дребна фигура, приведена до леглото, точно пред краката ми. Момче с чорлава червена коса.
— Томас? — промълвих, удивена.
— Мистрес Бриена! Моля… моля Ви, не ме убивайте.
Мигновено прибрах меча в ножницата и протегнах ръка към момчето.
— Лейди Изолда? Ще донесете ли светлина в стаята?
Тя пристъпи в съседната стая и донесе оттам един свещник, като остави светлината да падне върху момчето. Не каза нищо, докато аз се втурнах да затворя резето на прозореца и едва не се подхлъзнах по пода. За миг примижах срещу дъжда и надзърнах надолу по стената на замъка, преди да затворя разделеното с вертикална колона стъкло, за да не влиза бурята.