— Преди няколко седмици — подех меко, — аз също бях наранена. Имах рана на ръката. — Разбира се, не споменах, че тази рана бе от стрела, която Гилрой Ланън бе наредил да изстрелят по мен в началото на битката на нашия бунт. — Изолда използва магията си, за да ме изцели. И знаеш ли какво? Не болеше ни най-малко. Усещането беше като от полъх на слънчева светлина по кожата ми. И бях много признателна за това или в противен случай ръката ми щеше още да е слаба и щеше да ме боли.
Томас впери поглед надолу към дрехите си: ризата ми стигаше почти до коленете му. По краката му имаше няколко натъртвания, които бавно зарастваха, и няколко белега накръст по кожата му. Изолда също ги видя и ненавистта в очите ѝ отпреди миг се стопи и се превърна в тъга.
— Ако дамата ме излекува — каза Томас, като вдигна поглед към моя, — ще бъда ли опетнен?
— Не, ни най-малко — отвърнах, питайки се какво има предвид с опетнен. — Но ако се безпокоиш за това… погледни ме. Мислиш ли, че съм опетнена?
Томас поклати глава:
— Не, мистрес. Харесвам Ви.
Усмихнах се.
— И аз те харесвам, Томас.
Той задъвка устната си и хвърли поглед обратно към Изолда.
— Аз… бих искал да ме излекувате, лейди.
Изолда протегна ръце и Томас внимателно положи стъпалото си в пръстите ѝ. Стисна по-здраво ръката ми: почувствах напрежението в тялото му, вдишванията и издишванията му подскачаха като камъчета по вода, докато я гледаше как полага длан върху свода на стъпалото му. Сигурно очакваше болка, защото когато Изолда свали ръце, той примигна към нея изненадан.
— Направихте ли го? — попита.
Изолда се усмихна на почудата му:
— Да. Кракът ти е излекуван.
Той ме пусна, за да улови стъпалото си, да го обърне навътре, за да може да го огледа. Нямаше и помен от кръв, нито следа от шевовете му. Имаше само розов белег като доказателство, че там е имало рана.
— Но аз не почувствах нищичко! — възкликна той.
— Казах ти, че няма да боли — обадих се и прибрах зад ухото му измъкнал се кичур.
Тримата се умълчахме: Томас и аз — все още седнали един до друг, Изолда — все още коленичила пред нас: бурята още бушуваше зад прозорците. Докато Томас продължаваше да докосва удивено крака си, аз погледнах Изолда в очите.
Исках да узная какво мисли, какво смята да прави.
Тя сведе поглед към петната от кръв по роклята си, издавайки за миг смущението си.
Не бяхме напълно сигурни, че това е синът на Деклан. Въпреки че нещо в сърцето ми подсказваше, че е така.
— Мистрес Бриена? — наруши мълчанието Томас. — Това ли е камъкът, за който ми разправяхте? Онзи, който сте изровили изпод едно дърво? — Той свенливо посочи към Камъка на здрача и аз отчасти изпитах облекчение от разсейването.
— Да. Това е той — отвърнах точно като се чу почукване по вратата.
Изолда вече се бе изправила, преди аз дори да успея да помисля да помръдна.
— Обзалагам се, че това е вечерята ти, Томас — каза тя възможно най-бодро, но видях предупреждението в очите ѝ.
Не позволявай никой да го види, каза ми погледът ѝ, докато крачеше към вратата.
— Хайде, нека те заведа в спалнята — прошепнах на Томас. — Можеш да ядеш в леглото. — Небрежно го въведох в съседната стая, откъдето главната врата не се виждаше, и отдръпнах купчина завивки.
— Но това е Вашето легло — възрази той.
— Ще спя в другата стая. Хайде, Томас. В леглото. — Почти го вдигнах и го тръснах върху дюшека.
— Никога не съм спал в толкова голямо легло — каза той и се заизвива. — Толкова е меко!
Невинността му почти ме разплака. Прииска ми се да го попитам в какви легла е спал. Ако е бил принц, не би ли трябвало да има най-доброто?
Може би грешахме. Може би наистина беше просто сирак без капчица от кръвта на Ланън във вените си.
От цялото си сърце исках да е така.
Изолда се върна с поднос, върху който имаше супа, хляб с масло и калаена чаша сайдер. Остави го внимателно пред него и очите на Томас се разшириха при вида на щедрата порция. Започна да тъпче храна в устата си, твърде зает да яде, за да обръща някакво внимание на Изолда и мен.
Последвах кралицата до приемната зала, точно достатъчно далече, за да не ни вижда Томас. Застанахме една срещу друга: тя приличаше на пламък с кестенявата си коса и проблясващия камък, а аз бях като сянка, с тъмните си плитки и нарастващия си ужас.
— Имам нужда да разбера какво прави той тук, дали наистина е този, за когото го смятаме — прошепна Изолда. — Можеш ли да поговориш повече с него, да получиш потвърждение?