— Да, разбира се — отвърнах.
— Трябва да го държиш скрит, Бриена. Ако го открият… няма да имам друг избор, освен да го окова във вериги в тъмницата.
Кимнах, но нещо ме глождеше. Дадох си един миг да овладея гласа си, преди да я попитам:
— А Картие?
Изолда въздъхна и разтърка челото си:
— Какво за Ейдън?
Тя не знаеше. Разбира се, че нямаше да знае.
— Картие се грижеше за него в замъка Брай, мислейки, че е сирак от дома Морган.
За миг кралицата мълчеше, с ръце на кръста: започна да се прегърбва, сякаш току-що бях положила на плещите ѝ каменен блок.
— Привързал ли се е към момчето?
— Да.
— Ако мислиш, че Ейдън ще се съпротивлява на окончателното ми решение, тогава скрий това от него.
Опитах се да си представя какъв ще е съдебният процес, как ще се развие. Опитах се да си представя какво щеше да направи Картие, ако Томас неочаквано бъдеше изведен на ешафода след цялото това време, през което бе смятал, че Томас е в безопасност в Брай. Фактът, че Картие щеше да бъде принуден да прецени дали Томас заслужава да остане жив, а дори тогава… нямаше да е достатъчно, ако народът на Мевана искаше момчето да бъде екзекутирано.
— Твърде много ли искам от теб, Бриена? — прошепна кротко кралицата.
Срещнах погледа ѝ:
— Не, лейди.
Тя трябваше да е на първо място. И трябваше да я подкрепя, каквото и да беше решението ѝ.
— Открий истинската самоличност на момчето — каза тя. — Тази вечер, ако е възможно. А после ми съобщи истината утре сутринта.
Кимнах: поклоних ѝ се с ръка на сърцето, за да покажа пълното си покорство.
Но Изолда докосна лицето ми: улови брадичката ми под върховете на пръстите си, за да повдигне очите ми обратно нагоре към светлината, към нея. Запитах се дали Камъкът на здрача се отразява в погледа ми, отразява се в изражението ми.
— Имам ти доверие, Бриена, повече, отколкото на всеки друг.
Признанието ѝ ме трогна и въпреки това преглътнах емоцията, оставих я да се уталожи някъде по-дълбоко в мен, където нямаше да прерасне в гордост.
Именно тогава разбрах в какво ме оформя: че се превръщах в нейната дясна ръка, че ставах неин съветник: роля, която Брендан Аленах някога бе изпълнявал за Гилрой Ланън.
Иронията на всичко това ме остави без дъх.
Пръстите на Изолда се отместиха и тя си тръгна, тиха и бърза като последното късче слънчева светлина по здрач.
Сега бяхме само аз и Томас и огромен океан от въпроси между нас.
Томас беше изгребал купичката със супа до дъно и облизваше маслото от пръстите си, когато влязох обратно в спалнята, носейки със себе си втори свещник. Седнах до него на ръба на леглото, обмисляйки въпроси.
— Ще кажете ли на лорд Ейдън, че съм тук? — попита той с мрачен тон.
Пригладих гънките на завивката, проследявайки нишките с върховете на пръстите си.
— Мисля, че имам нужда да узная защо си тук, Томас. — Замълчах за миг и се взрях в него, като чаках да ме погледне. — Сигурна съм, че лорд Ейдън ти е казал да останеш в Брай. Затова точно сега се опитвам да разбера защо дойде в Лионес независимо от казаното от него. Защо пропълзя по стената на един замък и се вмъкна през прозорец.
Той мълчеше, неспособен да издържи на погледа ми.
Започнах да усещам как по гърба ми се стичат струйки пот. Но не отместих поглед от него: очите ми бяха приковани върху лицето му и бавно откриваха прилики с членовете на дома Ланън в чертите му… Имаше кестенява коса, което беше необичайно, но очите му бяха небесносини, като на всички членове на дома Ланън, които бях срещала, а чертите му бяха аристократично оформени.
Томас се канеше да заговори, когато по вратата ми се разнесе далечно почукване. Знаех кой е и това ме изпълни с такава скръб и копнеж, та изпитах чувството, че в сърцето ми бушува битка.
— Томас? — прошепнах. — Искам да останеш тук. Не мърдай. Не издавай звук, разбираш ли?
Той само кимна: лицето му побеля като платно.
Надигнах се от дюшека и затворих вратата на спалнята зад себе си. Треперех, докато вървях: подгъвът на роклята ми се влачеше по пода.
Вратата изскърца под ръката ми: открехнах я съвсем леко. Хладният въздух на коридорите се надигна в лицето ми.
Там стоеше Картие, подпирайки се с рамо на горния праг на вратата ми, с поглед, прикован върху моя, с лице, почти скрито в сенките. Но видях проблясването в очите му, като жарава, тлееща в тъмнината, при вида ми.
— Може ли да вляза? — попита той.
Би трябвало да му кажа да се върне по-късно. Би трябвало да му кажа, че съм изтощена. Би трябвало да направя всичко, за да го възпра да влезе в покоите ми.