И въпреки това начинът, по който стоеше, начинът, по който дишаше… сякаш под дрехите си имаше рана.
Отворих широко вратата и той отиде до огъня. Изчака, докато затворих и пуснах резето на вратата и отидох при него на светло.
— Всичко ли е наред с кралицата? — попита, като оглеждаше лицето ми.
— Да.
Той продължи да се взира в мен още миг, сякаш истината щеше да промени изражението ми.
Бавно вдигнах ръка и прокарах кокалчетата на пръстите си по златистата му брада, изненадана колко е груба.
— Ядосан ли си ми? — прошепнах.
Той затвори очи, сякаш докосването ми му причиняваше болка.
— Как можа да си помислиш подобно нещо?
— Почти не ме погледна по време на цялото пътуване.
Очите на Картие се отвориха. Точно щях да сваля ръката си, но той я улови със своята и я притисна към лицето си.
— Бриена, почти не можех да отместя очи от теб. Защо според теб се принудих да яздя пред теб?
Ръката му, която държеше моята, се отмести. Прокара пръсти по цялата дължина на ръката ми, нагоре до рамото, после надолу, надолу по гърба ми, и спря на талията ми: дочух как коприната на роклята ми прошумоля под докосването му и сега аз затворих очи.
— Макар да ми се струва, че сега ти избягваш да ме гледаш — каза той.
— Не избягвам — отвърнах: гласът ми беше само дрезгаво хриптене. Но очите ми още бяха затворени и още треперех от тежестта на тази нощ. Той можеше да го почувства: пръстите му се разпериха върху талията ми, върху ребрата ми.
— Бриена. Тревожи ли те нещо?
— Защо закъсня тази сутрин? — Въпросът излетя като стрела с много по-остър тон, отколкото възнамерявах.
Когато той не каза нищо, отворих очи.
— Закъснях — каза Картие и ръката му се смъкна от мен, — защото най-накрая открих на кого принадлежи Томас. И именно затова дойдох при теб тази вечер. Защото не мога да понеса това сам.
Стоях там и го зяпах: сърцето ми се преобърна. Това беше последното нещо, което очаквах да каже.
Най-накрая проумях студенината му, празното изражение в очите му. Той знаеше, че Томас е Ланън, че без да знае, го е укривал. Не знаех дали би трябвало да изпитвам облекчение от факта, че Картие знае най-тежката част от разкритието.
— На кого принадлежи? — насилих се да попитам, потривайки с ръка яката си, сякаш можех да успокоя полуделия си пулс.
Зад вратата на спалнята ми се разнесе дрънчене, звук от преобърната купа. Томас сигурно беше подслушвал. Наложи се да сподавя една ругатня: в каква злощастна каша се беше превърнала тази нощ.
Картие се вцепени, очите му се стрелнаха към вратата ми.
А аз можех само да стоя там, чувствайки се сякаш току-що бях уловена в паяжина.
— Кралицата още ли е тук? — попита той предпазливо: погледът му се върна към моя. Питаше, но знаеше, че това не е Изолда. А аз не можех да го излъжа.
— Не.
— Кой е в спалнята ти? — прошепна Картие.
Съдбата сигурно беше решила, че тази среща трябва да се случи. Поех си дълбоко дъх и опрях ръце на гърдите му.
Можех да почувствам как сърцето му блъска в гърдите също толкова силно, колкото моето. Раната, която беше вътре в него — сега разбирах и се ненавиждах за това, че се готвех да я направя още по-дълбока.
— Ще се ядосаш, Картие — започнах. — Трябва да се закълнеш, че няма да дадеш израз на гнева, че ще бъдеш спокоен.
Ръцете му бяха като лед, когато улови пръстите ми и ги отдръпна от сърцето си.
— Кой е в спалнята ти, Бриена? — попита отново.
Не можех да отговоря гласно. Преплетох пръсти с неговите и го поведох към спалнята си, отваряйки вратата.
Там беше Томас, приклекнал на пода. Беше се устремил към прозореца, подносът от вечерята му бе преобърнат.
Картие се закова на място при вида му:
— Томас?
— Милорд, моля Ви, не ми се сърдете! — избъбри Томас. — Трябваше да дойда. Опитах се да Ви кажа, че трябва да дойда, а Вие не искахте да ме изслушате.
Погледнах Томас с широко отворени очи, за да го предупредя. Това не беше начинът да смекчи сърцето на Картие. Томас хвърли поглед от Картие към мен, а после обратно към Картие, сякаш не беше сигурен кой от нас ще го спаси.
И макар да чувствах сковаността у Картие, шока и гнева, той пристъпи напред с въздишка и седна на ръба на леглото ми.
— Ела тук, момче.
Томас се върна до леглото, влачейки крака, победен, когато седна до Картие. Аз продължавах да стоя на прага, сякаш се намирах на границата между два различни свята, които всеки момент щяха да се сблъскат.