— Наистина ли? — Не можах да скрия изненадата си. И макар че исках да узная подробностите, това не беше мое право, затова не попитах.
Но когато погледнах Изолда, в светлината на очите ѝ видях огъня на тайни, блестящата светлина от дракон, който бълва пламъци върху златното си съкровище. Навярно щях да науча истината в идните месеци.
— Моля те, кажи ми какво ти се върти в ума, Ейдън.
— Бих искал да помоля за достъп до тъмницата, за да разговарям с няколко души от дома Ланън.
Усмивката ѝ се стопи, закачливото изражение помръкна.
— Мога ли да попитам с кои членове на дома Ланън възнамеряваш да говориш?
— Кийла.
— Принцесата? Боя се, че самата аз се опитах да говоря с нея, Ейдън. Девойката не желае да говори.
— Въпреки това бих искал да опитам — казах. — Надявах се също и да говоря с един тан на Ланън, който се представя под името Томас. Той в тъмницата ли е?
— Да, задържан е.
Поех си дълбоко дъх и събрах кураж да добавя:
— И трябва да говоря с Деклан.
Кралицата не каза нищо и хвърли поглед към стената с прозорци. Бурята най-сетне беше отминала, оставяйки след себе си слаба слънчева светлина и мека пръст, но скоро облаците щяха да се разкъсат и щяхме да видим небето отново.
Изолда тръгна бавно към прозорците: пурпурният цвят на роклята ѝ хвърляше отразени отблясъци по наклонените стъкла, докато стоеше и се взираше към град Лионес. Косата ѝ беше в по-тъмен нюанс на червеното от тази на Юън: беше я прибрала назад с обикновена панделка, къдриците ѝ бяха като щит на гърба ѝ.
— Не искам да обезглавявам Кийла Ланън — каза кралицата. — Тя е само едно момиче и е ужасена. Искам да остане жива, да се изцели, да порасне и да се превърне в красива млада жена. Но истината по въпроса е… че хората ще настояват за кръвта на всички от дома Ланън. И ако оставя внуците живи, тогава какво ще стане, ако семената на омразата покълнат в тях заради това че са последните от рода си? Дали другите домове ще ги приемат, или ще ги намразят и изолират? Ще намерят ли място някъде? Ще прерасне ли гневът в нещо по-мрачно, обричайки ни да се изправим пред нова война след десетилетия?
Когато замълча, отидох и застанах до нея.
— Страховете Ви са основателни, лейди — казах. — Изпитвам ги, както и Вие. Но Кийла е просто едно дете. Не е редно да носи бремето на греховете на баща си и предците си.
— Но не е ли това обичаят на Мевана? Да заличава цели фамилии, които се противопоставят на кралицата? — попита Изолда. — Горчивите дялове?
— И въпреки това Вие сама казахте вчера, че искаме да изплуваме от една епоха на мрак: искаме да ни въведете в светлината.
Кралицата не каза нищо.
— Изолда — казах най-накрая, но тя все още не ме поглеждаше. Очите ѝ бяха приковани върху града и затова продължих. — В момента се грижа за Юън Ланън. Той е момчето, промъкнало се през прозореца на Бриена снощи.
— Знаех, че е той — промълви тя. — Разбрах го, когато го погледнах, когато го излекувах. — Тя затвори очи. — Слаба съм, Ейдън.
— Не е слабост да искаш да излекуваш ранено дете, да закриляш деца от тежката цена на злобата на семейството им, Изолда — отговорих. — Кийла и Юън са невинни.
Очите ѝ се отвориха с пърхане на мигли и се впериха в мен:
— Кийла Ланън не е невинна, Ейдън.
Думите ѝ ме поразиха, накараха ме да се сепна за миг.
— Срещу нея има списък с оплаквания — продължи кралицата. — Оскъдни са в сравнение с тези срещу баща ѝ и баба ѝ и дядо ѝ, и въпреки това са налице. Няколко нейни камериерки свидетелстваха и казаха, че тя е нареждала да ги наказват жестоко.
— Готов съм да се обзаложа, че е била заставена да направи тези неща, Изолда — изрекох хрипливо. Но съмнението ми се задържа като синина от удар.
— Все още не съм кралица — каза тя толкова тихо, че едва я чух. — И не желая да наблюдавам процеса с корона, а като жена от народа. Искам да стоя наравно с хората, рамо до рамо, когато бъде обявена присъдата. Не искам да изглежда, че това е правосъдие, въздадено от мен. Това е наше правосъдие. — Тя започна да крачи напред-назад, стиснала ръце, сякаш сърцето ѝ беше изпълнено с молитви. — Поради това, ако хората искат главата на Кийла Ланън… аз съм безсилна да престъпя волята им. Тя вече е в тъмницата: хората я изпратиха там и аз не мога да я измъкна.
Знаех, че ще е така. Стоях безмълвен, чаках, гледах я как крачи.
— Поради това — прошепна Изолда, като спря рязко пред мен, — искам да подслоняваш и закриляш Юън Ланън. Дръж го скрит, докато мине процесът. Искам да го отгледаш като един от своите хора, като Морган. Искам да го отгледаш и да го направиш добър човек.