Тя мълчеше.
Сметнах, че обмисля думите ми: тогава тя нададе писък, от който косъмчетата по ръцете ми се изправиха.
— Лъжете! Брат ми е мъртъв! Махайте се! — Тя метна свещта. Едва успях да се отдръпна, докато тя продължаваше да крещи: — Махайте се! Махайте се!
Нямах избор.
Потропах по вратата с кокалчетата на пръстите си и Фехин я отвори.
Застанах навън пред килията на Кийла, облегнат на кървавите петна по стената, и я заслушах как плаче. Звукът разкъсваше вътрешностите ми, като знаех, че това е сестрата на Юън, че я държат на тъмно, че беше ужасена дори само при вида ми.
— По същия начин се държа с кралицата — каза пазачът. — Не допускайте това да Ви разстрои.
Думите му не ме утешиха.
Чувствах се зле, докато продължавах да следвам пазача надолу по тунела: въздухът ставаше застоял и зловонен.
Следващата килия, до която стигнахме, бе на тан Томас. Фехин отново отключи вратата и аз влязох в килията, несигурен какво ще открия.
Тази килия бе относително чиста. Стар мъж седеше на нара си, с оковани глезени и китки и се взираше в мен. Въпреки възрастта си, все още беше с едро и яко телосложение. По лицето или в очите му нямаше емоция, само твърдост, и беше трудно да го гледа човек. Русата му коса беше почти изцяло посивяла, безжизнено провиснала и оплетена в кичури по раменете му, а лицето му беше мършаво и изпито, сякаш беше по-скоро привидение, отколкото човек.
— Тан Томас?
Той не каза нищо. Усетих, че иска да сдържи гласа си, че ще откаже да говори с мен.
— Натъкнах се на съименника Ви в замъка си — продължих тихо. — Малко червенокосо момче.
Както и очаквах, споменаването на Юън раздвижи нещо у него. Ъгълчетата на устата му още бяха извити надолу, но погледът му омекна.
— Предполагам, че сега го държите окован във вериги? — изръмжа танът.
— Тъкмо обратното. Държа го на скришно място.
— И какво искате от мен в такъв случай?
— Верен ли сте на Гилрой и Уна?
Старият тан се подсмихна злорадо. Изплю се на пода между нас и скръсти ръце: веригите издрънчаха.
— Те съсипаха името Ланън. Съсипаха го напълно.
Наложи се да скрия удоволствието си, когато чух презрението в гласа му. И скътах името му в дъното на паметта си като на потенциален съюзник. Можеше да се окаже член на дома Ланън, когото можехме да убедим да мине на наша страна, който можеше да ни помогне да изградим наново страната. Ако държеше на Кийла и Юън, дотолкова, че бе рискувал живота си в битка, за да помогне на Юън да се спаси, тогава сигурно струваше повече, отколкото всеки Ланън, когото някога бях познавал.
Понечих да си тръгна, но той се обади отново:
— Ти си синът на Лили.
Изказването му ме закова на място. Бавно се обърнах да го погледна отново и открих погледа му, вперен в моя.
— Нямаш представа кой съм аз, нали? — продължи Томас.
Сетих се за писмото на майка ми, как се опитвах да потисна истината на разкритието ѝ. Но преди да успея да отвърна, той заговори отново:
— Сладката Лили Хейдън. Тя беше светлина сред нас, цвете, разцъфнало в мраз. Не се изненадах, когато Кейн Морган я грабна и я отведе в земите си, за да я коронова като господарка.
— А ти какъв си ѝ? — процедих. Думите му ме нараняваха: не исках да си представям родителите си, да мисля постоянно за загубата си.
Томас бе мрачен и унил, когато прошепна:
— Неин чичо.
Залитнах назад, неспособен да скрия шока си.
— Аз съм последният от рода Хейдън, последният от семейството ти от страна на Ланън — каза Томас, вече с по-кротък тон, сякаш чувстваше агонията ми.
И ми се прииска да не ми беше казвал. Прииска ми се да не знаех, че е мой роднина, че мой прачичо седеше окован във вериги в подземието на замъка.
— Не мога да те освободя — казах. Но умът ми вече търсеше начин: сърцето ми беше предател, копнеещ да го пусне на свобода.
— Всичко, за което моля, е да донесете за мен нов дръвник и нова секира. Да не опетнявате врата ми с тяхната кръв.
Кимнах и си тръгнах, мъчейки се да си възвърна самообладанието, докато чаках Фехин да заключи килията на тана, преди да ме поведе към последната ми спирка. Помислих си да се върна на светло и да забравя за Деклан. Дрехите ми бяха подгизнали от пот: имах чувството, че всеки миг ще се разболея. А после чух гласа на баща си, сякаш той стоеше зад мен, да казва: Ти си Ейдън Морган, наследникът на дома и земите на Морган.