Никога не съм бил Ланън.
Тази мисъл ми даде опора, направи ме способен да продължа.
Имаше още петна засъхнала кръв — по стените, по подовете, — когато стигнахме до килията на Деклан. Фехин отключи вратата и за миг се взрях в нея, в зейналия вход. Канех се да мина през прага и да застана лице в лице с принца, който някога бе годеник на сестра ми, принцът, който беше смазал костите ѝ. Който я беше убил.
Този път се дочу гласът на Ейлийн, шепот в ума ми. Искам да погледнеш Деклан Ланън в очите и да прокълнеш него и неговия дом. Искам да бъдеш началото на края му, да отмъстиш за майка си и сестра си.
Пристъпих в килията.
Това помещение беше голо, но ъглите бяха осеяни с кости и в тях висяха паяжини. Имаше нар, на който затворникът да лежи и да спи, едно одеяло и кофа, в която да се облекчава. В скоби на стените бяха поставени две факли, чийто пламък съскаше. А там, прикован към стената с вериги на глезените и китките, седеше Деклан Ланън: златистокафявата му коса падаше, оплетена и мазна, на челото му, едрото му тяло правеше леглото да изглежда миниатюрно. Долната част на лицето му бе скрита в брада, а когато очите ни се срещнаха, тя бе прорязана от злобна усмивка, наподобяваща лунния сърп.
Кръвта ми се смрази: по някакъв начин той ме разпозна. Точно както ме бе познал тан Томас. Деклан знаеше точно кой съм.
Стоях и се взирах в него: той седна и в отговор се взря в мен: тъмнината се движеше около двама ни като диво, гладно създание и единствената сила, с която разполагах, за да отблъсна това създание, беше факлата в ръката ми и огънят, който се разпали в гърдите ми.
— Изглеждаш точно като нея — каза Деклан, нарушавайки мълчанието ни.
Не мигвах, не помръдвах, не дишах. Бях статуя, човек, издялан от камък, който не чувстваше нищо. И въпреки това един глас ми каза: Той говори за майка ти.
— Имаш нейната коса, нейните очи — продължи принцът. — Значи, си наследил най-доброто от нея. Но ти навярно вече знаеше това? Че си наполовина Ланън.
Взирах се в него, в синьото проблясване на лед в очите му, в измъкналите се тънки руси кичури в косата му, в бледото сияние на кожата му. Бях изгубил гласа си и затова той продължи да говори.
— Двамата с теб бихме могли да сме братя. Като момче обичах майка ти. Обичах я повече от родната си майка. И някога ти завиждах, че си син на Лили, а аз — не. Че тя те обича повече, отколкото обичаше мен. — Деклан се раздвижи и кръстоса глезени. Веригите издадоха стържещ звук и издрънчаха по камъка, но принцът сякаш не изпитваше и най-дребно неудобство. — Знаеше ли, че тя беше моя учителка, Ейдън?
Ейдън.
Сега, когато бе изрекъл името ми, когато ме бе разпознал напълно, открих гласа в гърлото си, заседнал като треска.
— На какво те учеше тя, Деклан?
Той се усмихна по-широко, доволен, че ме бе подразнил достатъчно, за да ме въвлече в разговор. Презирах се за това, за това, че копнеех да узная повече за нея и че бях прибягнал дотам да попитам него за това.
— Лили беше художничка. Това беше единственото нещо, което помолих баща ми да ми позволи да се науча. Как да рисувам.
Мислите ми се върнаха към писмото на майка ми. Тя споменаваше, че е обучавала Деклан в нещо…
Баща ми нито веднъж не ми беше казвал, че майка ми е била художничка.
— В такъв случай какво сложи край на уроците ви?
— Лили — отвърна Деклан и начинът, по който прозвуча името ѝ върху езика му, ми беше омразен. — Тя развали годежа ми със сестра ти. Това беше началото на края. Тя вече ми нямаше доверие. Започна да се съмнява в мен. Виждах го в очите ѝ, когато ме гледаше, когато исках да рисувам единствено смърт и кръв. — Той направи пауза, като отново и отново бръскаше с пръст ноктите си. Звукът изпълни стаята като тиктакане на часовник, влудяващо. — А когато човекът, когото обичаш повече от всичко на света, се страхува от теб… това те променя. Не го забравяш.
Не знаех какво да му кажа. Челюстта ми бе стисната, гневът блъскаше като юмрук и изпращаше тъпа болка в слепоочията ми.
— Опитах се да ѝ кажа, разбира се — продължи Деклан, с глас, натрапчив като дим. Не можех да го възпра, не можех да устоя и да не го вдишам. — Казах на Лили, че рисувам единствено онова, което виждам всеки ден. Отсечени глави и изтръгнати езици. Начинът, по който баща ми предпочиташе да управлява. И начинът, по който баща ми ме оформяше по своя калъп. Мислех си, че майка ти ще разбере: тя, в крайна сметка, бе от дома Ланън. Познаваше привичките и чувствата ни. А баща ми имаше доверие на Лили. Тя беше дъщеря на любимия му тан, онзи грамаден и суров мъж, Дара Хейдън. Лили няма да ни предаде — каза той. Но Гилрой забравяше, че когато една жена се омъжи за лорд, тя приема ново име. Приема нов дом и верността ѝ се измества, почти сякаш изобщо никога не е била обвързана чрез кръвта. А как я обожаваше Кейн Морган! Обзалагам се, че би дал всичко, за да я задържи при себе си.